Шарки не беше толкова впечатлен.
— Кой инсталира стъкла на военен кораб? — беше подметнал язвително, преди да се свие на една кушетка със странна форма и да заспи.
Браво на теб, имаш здрав сън, намръщи се Еверет. Все още беше бесен на отговорника по товарите на Евърнес. Шарки беше натрапил на Еверет решението дали да предаде доброволно Инфундибулума. Да, устройството беше негово; да, никой друг нямаше правото да взима такова решение, но Шарки беше офицер и възрастен. Отговорността беше неговата работа, а вината — цената за решенията, които трябва да взима. Не стоварваш подобно нещо на тийнейджър, без значение на какво те е учил южняшкият ти татко — например, че трябва да стоиш здраво на собствените си два крака и да отстрелваш храната, която слагаш на масата си. Еверет нямаше как да вземе друго решение, което обаче не значеше, че е правилният човек, който трябва да го вземе. Най-много го болеше от дълбоко врязаната игла на вина в сърцето му. Той беше лошият. Не му бе останал друг избор, освен да бъде лошият, но независимо от това продължаваше да се чувства омърсен, с почернена същност: трябваше да продължи напред като тази чернота. Еверет Синг, човекът, който предаде всички светове. Това ли беше урокът, който Шарки искаше да му предаде — че понякога всичко, което остава на възрастните, е да направят своя мрачен избор?
Еверет все още изпитваше вина, чувстваше се като чернота и беше много, много ядосан. И това го правеше още по-безпомощен, защото знаеше, че когато флотилията на Господарите на Слънцето открие Евърнес, двамата с Шарки, ще трябва да работят заедно, като семейство.
Птичият хор от гласове на Джиджу из целия крайцер промени тоналността и ритъма си. Някаква промяна: имаше нещо ново. Там. Еверет притисна длани към стъклото. Усещането за скорост, за чист полет, беше замайващо. Напред: възел на хоризонта, видимо с размерите на насекомо. Флотилията на Господарите на Слънцето се движеше толкова бързо, че само в миг възелът подскочи и дойде на фокус: Евърнес, омотан от три чуждоземни въздушни кораба. „Насекомо“ подхождаше за образа му: корабът приличаше на нещо особено дивашко, излязло право от документален филм на Дейвид Атънбъроу. Красива гъсеница, парализирана, уловена в капан и смляна от три грабливи хищника. Приближиха още повече и Еверет вече различаваше подробностите по чуждите въздушни съдове. Бяха като летящи сепии от стомана, с елегантни тигрови шарки, които непрекъснато променяха цвета си. Червено и синьо, пурпурно и зелено, червено и бяло.
Еверет разтърси Шарки. Южнякът се пробуди с вик и момчето откри, че се е озовал очи в очи с дулата на пушката му.
— Извини ме, братко. — Шарки отмести пушката. — Нечиста съвест.
— Намерихме Евърнес.
Какс се спусна по стълбите от горната палуба и се присъедини към Еверет и Шарки в наблюдателния мехур. Небесните сепии на Генкралиците опитваха да отнесат наградата си с възможно най-висока скорост, но огромните размери и трудна маневреност на Евърнес означаваха, че е невъзможно да надбягат флотилията на Господарите на Слънцето.
— Изпращаме позивна към тях и информираме принцеса Джекаджек Растийм Бешешкек за решението на Висшето настоятелство.
— Какво е решението? — попита Шарки.
Мъжът спеше леко като котка; в няколкото секунди, откакто Еверет го бе изненадал и пробудил, беше успял напълно да дойде на себе си и да се съсредоточи.
— Че вашият кораб и целият му екипаж са почетни гости на Императрицата на слънцето, както и че се радват на дипломатически статус в ролята на представители на вашата вселена в тази на Световното колело.
— „Защото сме чужденци пред Тебе, и пришелци… дните ни на земята са като сянка, и трайност няма“ — произнесе Шарки.
Корабите на Господарите на Слънцето забавяха ход, разтваряха се във формация като конска подкова около трудноподвижната флотилия на Генкралиците. Небесните сепии поддържаха посока и скорост, без да изпускат от пипалата си Евърнес. Небесните кралици поддържаха позиция и тяга.
— Какво става? — попита Еверет.
— Принцеса Джекаджек Растийм Бешешкек обмисля решението ни — каза Какс.
Някакво раздвижване под краката им накара Еверет да погледне надолу. В долния корпус се отваряха десетки малки шлюзове, подобно на отделните цветове на синчец или хиацинт. Въздухът забръмча от движение: наноботове. Всеки от корабите във флотилията на Господарите на Слънцето откликваше по същия начин и разпръскваше хилядите семена на нанороботите.