Когато Райън се прибра, баща му играеше на Танкчетата.
— Тате, можеш ли да ми дадеш малко пари?
— Колко?
— Четирийсет лири.
— Четирийсет лири? Дявол да го вземе, Райън.
— Искам да си купя очила за нощно виждане.
— Очила за нощно виждане?
Баща му обмисли няколко различни начина да попита За какво са ти? без всъщност да зададе въпроса Какво си намислил?.
— Качествени очила за нощно виждане — обясни Райън. — Продават ги в сайта на „Рампейдж еърсофт“.
— Всъщност за качествени очила четирийсет лири не е зле…
Райън си прошепна едно победно да. Баща му искаше също да може да си поиграе с тях. А сега финалните щрихи:
— Имат магазин на „Хайбъри роуд“. Можеш ли да ме откараш до там?
— Какво, сега?
— Работят до седем.
А майка му не попита Какво си намислил?, когато се измъкна след вечеря с очила за нощно виждане, вдигнати на скиорската му шапка. На улицата имаше прекалено силна светлина, за да ги използва. Райън откри изкривената пречка в оградата на „Клисолд парк“ и се промуши от другата страна. След мръкване паркът се превръщаше в лошо място, обитавано от пияници и пласьори на дрога. Райън ги виждаше съвсем ясно: призрачни бели фигури на естрадния подиум и из тенис кортовете. Той можеше да вижда тях. Те не можеха да видят него.
— Яко — каза на себе си.
Паркът беше грейнало поле, като фантомна зона. Уличните светлини бяха избухващи звезди, а автомобилните фарове — бляскави саби, които почти можеше да чуе в главата си като светлинни мечове.
В края на „Ейдън терас“ отново си сложи очилата. Прозорците на къщите бяха бели квадрати, парцелите — объркваща плетеница от имоти и пътеки, огради и бараки, бъчви за вода и бамбукови пръти. Една котка се беше облещила към него с ярки очи.
Катинарът бе отключен. Прерязан. Това беше добре. Не се налагаше да използва ножиците за тел в раницата си. По халките имаше охладени капки разтечен метал.
— Странно — промърмори Райън.
Той пристъпи в парцела. Под краката си усещаше как поддават мъртви доматени насаждения и гниещи листа от тиквички. Бараката. И така, я да видим какво има вътре? И нейният катинар беше прерязан.
Да не би вътре да пазиш твоя старгейт към мултивселената? — помисли си Райън.
Трябваше да е така. Щом Доктор Кой можеше да инсталира Тардис във вътрешността на полицейска телефонна кабинка, Целостта на Познатите светове можеше да инсталира скоков портал в градинска барака.
Райън посегна, за да вдигне резето. Поколеба се. Още и още „но“. Още въпроси. Ако тайният скоков портал на Еверет — или псевдо-Еверет — беше вътре, защо би му притрябвало да прерязва ключалките? Защо беше стопен металът? Чуваше ударите на сърцето си. Никога през живота си не бе изпитвал толкова силни опасения. Райън преглътна. Трябва да знаеш. Трябва да знаеш.
Той дръпна резето и разтвори широко вратата.
Очилата за нощно виждане изобразиха всяка подробност от ужаса вътре.
Тялото беше голо, пронизано от всички страни с пулсиращи черни тръби. Разпънато на стената, тялото висеше като огромен, блед паяк в центъра на паяжина от черни нишки, които покриваха всеки сантиметър от вътрешността на бараката. От паяжината капеха гъсти, черни капки, които подът абсорбираше беззвучно и напълно. От разтворената в замръзнал писък уста избухваше грозд черни филизи. Филизите се поклащаха бавно, а от връхчетата им сълзеше черна, маслена слуз. Гръдният кош на тялото беше отворен, разцепен от гърлото до пъпа. Ребрата му бяха строшени и разчекнати от същата черна субстанция, която беше заразила бараката. Вътре, където трябваше да се намира сърцето, се размърда нещо. Плъх, плъх, направен от пет плъха, разтопени и сраснали се в едно. Очилата за нощно виждане не му спестяваха нищо. Плъхът, който беше пет плъха, обърна петте си глави към Райън. Пет усти се озъбиха и изсъскаха. Навсякъде из вътрешността се разтвориха бляскащи очи. Стотици плъхове — полуплъхове — бяха претопени в черната паяжина. И те отекнаха със същото съскане, което беше чул от сърцето плъх. При този звук тялото отвори очи. Очите му. Очите му… бяха очи на насекомо. Нишки от черна паяжина, като замръзнала мрачна мълния, изникнаха от очите, посегнаха към Райън.
— Ах — изтръгна се от Райън. Не намираше думи, викове, писъци. От мозъка му не идваше друго освен парализирано животинско грухтене. — Ъх.