Той отстъпи, подхлъзна се на едно коварно, надъвкано листо от тиквички. Черните филизи на очите надвиснаха над него, сплетоха се в едно, оформиха лице. Лицето на нещо, което някога е било човек, претопено в живата черна тиня. Лицето, което някаква част от мозъка на Райън, неспособен до самия край да престане да задава въпроси, регистрира като лицето на изчезналия служител на „Рентокил“. Масленото черно лице се вгледа в неговото.
А после нечия ръка го сграбчи за якето и го издърпа настрани, здравата. Райън извика, когато се стовари разтърсващо по хълбок в някакъв ръб. Още едно призрачно лице в полезрението на очилата за нощно виждане. Еверет.
— Ако ти се живее, не докосвай черното вещество.
— Еверет?
Ръцете му. Какво им имаше на ръцете му?
Черното лице се хвърли. Еверет изпъна дясна ръка с длан напред. Лицето избухна на парцали като пукнат плод, замръзна и се натроши като стъкло. Бараката завря от пискащи, съскащи плъхове и побеснели черни пипала. Две протегнати ръце. Нощното зрение на Райън проблесна болезнено в бяло. Съскащият писък престана. Еверет отново го улови за качулката и го извлече навън, чак до „Ейдън терас“.
— Добре ли си?
— Ъ, а… Какво? Това… Той… ти.
— Можеш ли да ходиш?
— Така мисля.
Всичко го болеше. Умът на Райън все още беше изтръпнал. Не беше истинско. Нямаше как да е било истинско.
— Трябва да се измъкнем възможно най-бързо. Но първо ще свърша още нещо.
С помощта на нощното си зрение Райън видя как металните и пластмасовите неравности изчезват в дланите на Еверет. Кожата му се затвори над тях. Върховете на всеки от пръстите му се обели назад. Появи се метал, разгъна се. Еверет тръгна надолу по кръпката зле постлани бетонни плочи. През нощното зрение на Райън се стрелнаха нажежени до бяло лъчи, отново и отново, като мечове от светлина. Той бутна очилата нагоре и видя, че Еверет крачи обратно към него, а силуетът му се очертава на фона на пламтящата градинска барака. Еверет протегна ръка към Райън. Пръстите му отново бяха цели. Но Райън усети, че сякаш някаква неестествена сила го изправя на крака.
— От пожарната скоро ще пристигнат.
— Еверет…
— По-късно. Защо ти трябваше да…? Не. Няма време.
Всяка стъпка запращаше болка в него, толкова силна, че на Райън му се искаше да крещи на всяка крачка. Никога през живота си не го бяха наранявали, осъзна той. Не и в истинския смисъл на физическо нараняване. Той замръзна в края на улицата, на мястото, където се сливаше с „Клисолд клоуз“.
— Камерите за градско наблюдение — произнесе Райън. — Сигурно са заснели…
— Обезвредих ги на идване — каза Еверет. — Имам опит. Хайде. Да те заведем обратно у вас. Още си в нещо като шок. И има някои неща, които трябва да знаеш.
Райън беше сигурен поне в едно. Вече не му харесваше да бъде детектив.
29.
— Може ли да ги видя? — попита Райън.
Стаята беше затоплена и в полумрак, а познатите неща по стените, рафтовете, екраните караха нещата в онази барака да му се струват нереални и далечни, но Райън продължаваше да трепери. Толкова много, твърде много, твърде скоро, прекалено бързо. Започни с Еверет. Започни с онова, което ти е известно. Макар и, както осъзна Райън, да му беше далеч от известно.
— Малко е лично — отговори Еверет М. — Говорим за вътрешността на тялото ми.
— Там нямаше нищо против — посочи Райън.
— Там ти спасявах задника. Да не искаш да свършиш като убиеца на плъхове, с Наан вместо мозък?
Еверет М му бе разяснил какво са Наан, но в главата на Райън имаше прекалено много блъскаща се информация: твърди, остри неща, които тракаха като във въртящ се барабан. Наан бяха превзели един от паралелните светове и искаха да овладеят друг. Този свят. Наан бяха Лошите.
— Не, разбира се — отговори Райън. — Но трябва да знам какво става. Длъжник си ми, Ев.
— Добре — кимна Еверет М.
Той си свали фланелката и седна на леглото до Райън. Обърна вътрешната част на ръцете си нагоре. Линиите, които Райън бе забелязал под душовете, потъмняха и се разцепиха по шевовете. Кожните панели се разгънаха и изтеглиха. Във вътрешността на кухините Райън зърна бели като паяжина устройства. Разгънаха се вън от ръцете на Еверет М. И отново се разгънаха; стойки и пълнители.
— Обикновено тук се зареждат наноракетите, но ги използвах докрай на Земя 1. Трябва да се върна на Земя 4 за презареждане.
Оръжията, които се бяха разгънали от тялото на Еверет М, се струваха на Райън най-красивото и едновременно с това най-отвратителното нещо, което някога е виждал. Идваше му да повърне. Идваше му да ги пипне. Протегна ръка към белите машинни части. Еверет М я отблъсна рязко. Райън възкликна и се улови за ударените пръсти.