— Ей сега ще… — прошепна Стенуолд, сякаш врагът, на стотици метри от него, можеше да го чуе. Откъм стените се чуваше равномерният трясък на тежките минаски катапулти, които изстрелваха товара си от огромни камъни по пехотата от другата страна на стените.
— При портата са. — Мариус все така се взираше в нищото, но Стенуолд знаеше, че един от хората му е на висока позиция близо до битката и наблюдава вместо него.
— Значи трябва да стане сега — заключи Стенуолд. — Сега. — Опита се да насочи непослушния телескоп към портите и ги видя как се огъват за миг, чу и трясъка на обсаден таран. — Сега — повтори излишно той, защото нищо не се случваше. Толкова време беше прекарал със занаятчиите на Мина, толкова огнепрах бяха закопали в земята пред портите, а сега — нищо.
— Може да са объркали нещо — подхвърли Мариус. Таранът се заби отново в обшитите с метал порти и те изстенаха като ранено животно.
— Надзиравах ги през цялото време — възрази Стенуолд. — Всичко беше готово. Как е възможно да не… Някой сигурно е…
— Предадени сме — тихо каза Тисамон. — От Атриса очевидно. Кой друг знаеше за плана ни? Или смяташ, че минасците сами са си надянали робските вериги?
— Ти… не знаеш… — процеди Стенуолд, но усещаше как собствената му увереност намалява. Атриса, така очаквана, но така и не дошла, а сега и това…
— Паякородна — изсъска Тисамон, а после повтори, с още повече ненавист: — Паякородна. — Авангардът на осородните вече беше стъпил на крепостните стени и битката се беше разпокъсала на десетки стълкновения между нападатели и защитници. Тисамон оголи зъби в пристъп на необуздана ярост. — Знаех си! Знаех си аз, че на паякородните вяра не можеш да имаш. Защо изобщо я включихме? Защо я?… Защо й се доверихме? — Кокалчетата на ръцете му бяха побелели, той трепереше от гняв, очите му святкаха като на безумец. Шиповете на подлакътниците му се свиваха и разпускаха заплашително, жадни за кръв. Стенуолд се взираше в лицето му, но казаното почти не стигна до него. Взираше се в лицето на Тисамон, чуваше неизреченото и се изпълваше не със страх, а с дълбоко съчувствие. Паякородните, беше казал Тисамон. Паякородните, лукави и неуловими, точно както внушаваше името им. И въпреки това, въпреки хилядолетната расова омраза помежду им, Тисамон беше пуснал една паякородна в живота си, отворил беше портите на душата си за нея. Атриса не просто беше предала приятелите си и хората на Мина; беше предала Тисамон, а това той не можеше да прости.
— Мина много време — тихо каза Мариус. — Може да се е случило какво ли не, неща, които дори един паякочовек не може да предвиди.
Тисамон се завъртя към него посинял от гняв, но точно тогава с гръмовен писък на изтерзан метал и разцепващо се дърво портите поддадоха.
Таранът премина пръв и нямаше нужда от телескоп, за да се види огромното му туловище от стомана и мед, което прегазваше отломките от масивната порта и бълваше дим от комините си. Една балиста в горната му част се клатушкаше върху подпорите си, смазана от снарядите на защитниците, но в металните му стени имаше отвори, през които се сипеха стрели и залпове от припукващата енергия на осоидите. От двете страни на обсадната машина тичаха пешаци, въоръжени с копия, но без щитове. Облечени с брони, които бяха твърде тежки за летене, пешаците отблъснаха струпалите се край портата минасци, а въздушните им отряди вече кръжаха над града. Защитниците на Мина бяха дисциплинирани бойци. Прегрупираха се мълниеносно зад стена от щитове и се опитаха да отблъснат атаката. Ала нападателите бяха твърде много; атаката идваше отпред, отгоре и по фланговете. Не след дълго линията на защитниците поддаде и отстъпи.
— Трябва да тръгнем сега — отсъди Стенуолд, — иначе никога няма да се измъкнем. Трябва да предупредим Равнините за случилото се тук. Някой трябва да им каже.