Той запуши ушите си с ръце, после повтори същия жест с очите и устата.
— Москоу чист ли се оказа?
— Кристално — бутна той чинията си настрана. — Избърсва острието в панталона си. Това пък какво означава?
— Може да е израз на презрение — предположих аз.
— С тези артериални рани не може да не е оставил някаква следа в колата.
— Отстранява видимите, фирмата почиства основно мерцедеса и той е в безопасност.
— Определено приемам презрението — каза той. — Има и много ярост. Въпросът е с какво го е предизвикала една седемдесет и три годишна пенсионирана учителка?
— Хората си имат тайни.
— Е, нейните поне засега не излизат наяве. Къщата беше чиста и подредена, все едно съм на гости при баба.
Придърпа чинията към себе си и започна да лапа.
— Дива ярост, съчетана с хладнокръвно планиране — казах аз. — Може пък последния път да не е бил толкова внимателен.
— Какво искаш да кажеш?
— Петното в бентлито.
— Никой не го свързва с бентлито, Алекс. Не съм готов да свържа двата случая.
Замълчах.
— Да, знам, има аналози — рече той. — Посочи ми друго убийство, което ги свързва, и ми обясни как толкова внимателен човек оставя петно на показ.
— Било е тъмно, когато е оставил бентлито, и го е пропуснал. Или нещо го е стреснало и бързо си е тръгнал.
— Слабо, докторе.
— Другата възможност е да го е оставил нарочно.
— Поредната демонстрация на презрение ли?
— „Виж какво ми се размина.“ Може би бентлито е било репетиция за днес?
— Възрастен психопат, който обича да си играе игрички. — Потропа с вилицата по масата. — Или бентлито няма нищо общо с Ела.
— Или това.
— Не ти се вярва.
— А на тебе?
Той въздъхна.
— Накарах архива да провери за жестоки престъпления в часовете, когато бентлито е липсвало. Нищо до момента.
Лапна лъжица леща и добави:
— Толкова възрастен човек. Странно.
— Нали знаеш какво казват — седемдесет е новото петдесет.
Той се пресегна и взе една рачешка щипка.
— Горе е долу, а малко е много.
— Ако става дума за някаква организирана престъпна група, това може да означава работа в екип — казах аз. — Някой краде колата, дава я на убиеца и чака да помогне с почистването след това, а може би и да я върне. Като добавим, че убиецът внимава да се допира само до предните седалки, времето вече не е толкова малко.
— Питстоп за убийци — каза той.
Разчупи щипката в ставата и остана неподвижен, сякаш заслушан в звука.
— Гангстерите не са фактор от времето на Мики Коен, но има няколко лихвари, които се навъртат в долината и край онзи търговски център на „Канън драйв“ в Бевърли Хилс.
— „Канън“ също е близо до паркинга.
— Така е. — Той измъкна месото от щипката, изяде го и повтори процедурата с другия крак. — Значи какво, нашата мила пенсионирана учителка има тъмно минало на гангстерско гадже?
— Или скрит порок. Като хазарт например.
— С пенсията си да е успяла да натрупа достатъчно голям дълг, че да я скълцат? Не ми звучи логично, Алекс. Последното нещо, което лихварят иска, е да избие рибата и така да унищожи и последната надежда да си получи парите.
— Освен ако лихварят вече не се е отказал — казах аз. — Или пък не е залагала тя, а някой друг, а нея са използвали като пример за сплашване.
Описах невеселия разговор, на който Москоу е станал свидетел, между Ела и русия мъж, за когото той предполагаше, че е неин син.
— Спор — рече той.
— Парите са най-честата причина за конфликти. Може би малкият е искал пари от мама, а тя не му е дала.
— Това, което не мога да си представя, е, как дори изпечен лихвар може да заколи старица само за да всели страх в сърцето на нещастното й дете.
— Сигурно си прав — рекох аз, — но сега са нови, жестоки времена.
— Тоест?
— Пусни си новините.
Той се върна към храната си.
— Ето ти още един вариант — казах аз. — Русият мъж не е синът й, а човекът, дошъл за парите.
Той извади една синя пластмасова папка от чантата си и ми я подаде. Вътре бяха предварителният формуляр за случая, който трябваше да се попълни, няколко писма, по всяка вероятност на Ела Манкузи, и един плик, в който имаше цветна снимка, осем на дванайсет сантиметра.