— Вие доброволец ли сте?
— На гости съм за една седмица и нямам какво друго да правя. — Тя повдигна капана. — Беше малко койотче, много уплашено, издаваше жални звуци.
— Ей сега видях един по-голям до варовиковата кариера.
— Навсякъде са.
— И в Ел Ей ги имаме — казах аз. — Малки умни бандити.
— Ако бяха толкова умни, нямаше да влизат в капан, пълен с котешка храна. Джордж лови всичко тук. Рисове, еноти, гърмящи змии. Казвали са му и за пума, само че още не е виждал. Както и да е, трябва да почистя. Джордж си е в офиса. Карайте след мен.
Тя намести капана в джипа и потегли. Завоят беше половин километър по-нататък. След него се разкри главната улица, наречена „Охо Негро авеню“, с места за паркиране по диагонал от двете страни. Четири коли на две дузини места. Три пикапа и бял форд „Бронко“.
Рики посочи наляво и продължи да кара. Пътят изви нагоре към прашен хълм с няколко немощни чинара. Паркирах до форда.
Тротоарът беше напукан и пропаднал, между хлабавите плочки се бяха настанили плевели. Повечето от магазините бяха тъмни. Някои бяха заковани с дъски.
Действащи бяха бял блок от бетон и тухли, на който с ярки главни букви беше изписано „Шериф Охо Негро“, бар с яркозелена мазилка на име „Под прожектора“, бакалия, която извършваше допълнителни услуги като застрахователен брокер и пощенски офис, козметичен и фризьорски салон и един селскостопански магазин, украсен с надпис „Подкрепете нашите войски“.
Тази седмица специалната оферта на селскостопанския магазин беше овес, слама и живи зайци за разплод от „Белгия, Европа“.
В офиса на шерифа млад мъж с абсолютно гола глава в зелени дрехи седеше зад компютър. Зад гърба му имаше една затворническа килия, излъскана като главата му. Стените бяха покрити с обичайните обяви за издирване, бюлетини и съобщения. Бетонните тухли не бяха гостоприемни към тиксото и някои от хартиите се бяха отлепили.
— Доктор Делауер? Джордж Карденас.
— Добро утро, шерифе.
Братът се здрависа сърдечно и се усмихна открито. Кожата му беше чиста като на сестра му, очите му бяха в същото златистокафяво. Само че лицето му беше кръгло и меко, без онова излъчване на хищна птица. Бебешко лице, липсата на коса затрудняваше определянето на възрастта му.
— Кафе?
— Без захар, благодаря.
Карденас наля и на двама ни в стиропорени чашки, добави в своята „Кофи мейт“ и ми посочи един стол.
— Подранихте.
— Предишната ми среща отпадна.
— Детектив Брейгън си е променил мнението, а?
— Познавате ли го?
— За първи път говорих с него тази сутрин. Подозирах, че може да го направи.
— Защо?
— Разговорът за случая малко го изнерви. Каза, че е бил провал още от самото начало, сякаш не искаше да го разнищва.
До компютъра му имаше малка купчина хартия. Той взе горния лист и ми го подаде.
Докладът на шериф Уендъл Салми за убийството на Брайт и Тран.
Научих няколко факта, които DV Zapper не съобщаваше — салонът на Лионора Брайт се казвал „Стилна жена“. Тя била на трийсет и три по времето на смъртта си. Вики Тран, току-що пристигнала от Анахайм, била едва на деветнайсет. В салона нямало бъркотия освен двете мъртви тела и много кръв. И двете жени били с бижутата по себе си, а в касата бил оборотът за деня, което изключвало обир.
Правописът на Салми беше по-добър от този на хлапето, но не много.
— Само толкова — рече Джордж Карденас.
Той тръсна въображаема прашинка от панталона си.
— Когато постъпих на работа, всички документи на шериф Салми бяха в кашони в един склад в Лос Аламос. Започнах да ги преглеждам, опитвайки се да си създам някакво впечатление за града. Занимавал се е повече с дреболии — откраднати ябълки, изгубено куче, домашно насилие от време на време. Бил е почитател повече на дипломацията отколкото на строгостта.
— Разбирал се е с местните, така ли?
Палецът на Карденас посочи килията зад гърба му.
— Казвали са ми, че единственият път, когато е използвана, бил, когато някакъв преминаващ преспал в нея за изтрезняване. Жената на шерифа умряла преди единайсет години, една година по-късно и синът му, катастрофа на шосе 101 близо до Бюлтън. Общо взето, след това шерифът рухнал.