— Е — рече той, — някакви идеи от това местопрестъпление?
— Само колко лесно е било, особено след мръкване.
— Как така?
— Убиецът може да е влязъл през една от двете врати и да е излязъл отзад. Има ли някаква теория кой е бил основната цел?
— Имате предвид Брайт или Тран? Не съм чувал. Предполагам, че е била Брайт, защото непознатият е бил бял, не азиатец, а повечето откачалки убиват собствената си раса. Но може пък това да е ограничено мислене.
— Някаква идея защо Вики се е преместила тук?
Той се усмихна.
— Тоест защо от всички забутани места е избрала тъкмо Охо Негро? Не мога да ви кажа. Имаме имигранти от време на време, основно испанци. С всичките ранчо и лозя наоколо това е идеалното място за хора, които искат да работят здраво и да не ги разпитват много-много.
— Кой да ги разпитва?
— Имигрантската служба например. Вземете семейство Рамирес. Когато пристигнаха, почти не говореха английски, но някой да е проверявал визите им от Салвадор или някъде другаде? Правят хубави прически и всички са доволни, че са тук. — По бронзовия му череп се разля широка усмивка. — Не че съм специалист.
Зави с лекота, мина по алея от отъпкана пръст и посочи една сглобяема къща с две крила доста навътре от пътя, пред която имаше цял акър плевели.
— Това е домът на госпожа Уембли… ето я и нея, бодра и жизнерадостна.
Четиринайсета глава
Караваната беше заслонена от алуминиева тента. Докато приближавахме, една закръглена розова форма в кресло вдигна поглед. На три метра от нас се отвори уста в лице като ягодов кейк и едно списание се размаха.
— Дай малко газ, Джордж. Ти си законът, никой няма да те глоби.
— Не искам да вдигам прах, госпожо Уембли — каза Джордж.
— Вдигай на воля — рече тя. — Може нещо да поникне.
Паркирахме и тръгнахме през мъртвите храсти. Госпожа Уембли остана в стола си. Розовата й фланела с надпис „Лас Вегас: Купон, купон, купон!!!“ беше в тон с вида й. Сивите й панталони се бяха опънали, за да обхванат бедрата й. Краката й се люлееха на една педя от дъските на верандата. Останала част от тялото й преливаше от стола.
Когато Карденас започна да ни представя, тя го прекъсна, блесвайки с изкуствените си зъби:
— Аз съм Мейвис, „госпожа“ беше свекърва ми, а нея не искаме да споменаваме, освен с лошо.
Дебелите пръсти хванаха моите и стиснаха здраво.
— Сладур — рече тя.
— Благодаря, госпожо.
— И Джордж е сладур. Затова правя всичко възможно животните да идват, за да мога да виждам моя рицар в зелена броня… този път прати сестра си, Джордж. Да не би да имам лош дъх?
— Рики имаше време…
— Майтап бе, Галахад. Толкова си сериозен. Кажи сега, този койот си го биваше, а? Ужасни зъби. Къде го е пуснала?
— Достатъчно далече.
— Мисля, че не ме харесва, задето непрекъснато ти се обаждам.
Тя приглади вълнистата си бяла коса, подръпна месестия си нос. Страните й грееха, гладки като на бебе. Тлъстината страхотно изглажда бръчките.
— Разбира се, че не — каза Карденас.
— Определено не ме харесва — рече Мейвис Уембли и потърка облегалката на трона си.
Столът беше с бяло-синя дочена калъфка до земята, сякаш излязъл от албум със снимки от Хемптънс. Всичко останало на верандата беше от алуминиеви тръби и пластмасови ленти.
— Нова тапицерия? — попита Карденас.
Мейвис Уембли плесна със списанието по надипленото си коляно.
— Харесва ли ти?
— Много е хубава.
— „Потъри Барн“, Джордж. Обичам ги тези каталози, целият свят се отваря пред тебе. Особено подходящи за живота в нашия метрополис.
Още едно шляпване със списанието. „Ню Йоркър“.
— Не знаех, че сте абонирана — рече Карденас.
— Не съм — отговори тя. — Изпратиха ми една от специалните си оферти. Четири месеца безплатно и след това можеш да се откажеш, без пари. Мислех да се откажа, ама вече не съм сигурна. Статиите им са много дълги — да не правиш така в твоята книга, Джордж, трябва да разказваш, а не да поучаваш. Обаче имат и някои интересни пикантерии. В този брой пише за някакъв евреин от Ню Йорк, който шиел кожени палта за негрите рапъри. Всичките му там агитатори, дето викат срещу жестокото отношение към животните, а евреинът шие ли, шие хермелинови пуловери. Това се казва смел човек.