— Голям образ, а? — каза Карденас, карайки на заден ход по алеята от отъпкана пръст. — Единствената й гимнастика е да бърка карти, но никога не боледува. Твърди, че майка й живяла до сто и четири години.
— Добра ДНК — казах аз. — Останалите спортуваме и се преструваме.
— Вярно е. Мислите ли, че си струва да се разнищи историята с брата?
— Не разполагаме с друго.
— Това, което каза за Уендъл, съвпада с мненията на други хора, с които съм разговарял. Не исках да го споменавам от уважение към мъртвия.
— Няма и причина. Не става дума за него.
— И накъде сега?
— Връщам се в Ел Ей, освен ако не предложите нещо друго.
— Не, съжалявам. Имате ли нужда от нещо?
— Ако имате време да проверите адресите на Лионора в Сан Франсиско, би било чудесно.
— Разбира се — каза той. — Мислех си още, че трябва да потърсим смъртния акт на бащата, да видим дали името на брата на се появява някъде. Страхът на Лионора от бъркотии с наследството точно преди да умре вероятно ограничава времето на неговата смърт.
— Добра идея. Най-лесно е да се потърси в некролозите. Брайт моминското й име ли е?
— Така мисля. — Той се изправи на седалката и натисна газта. — Това е друго.
— Кое?
— Работя.
Петнайсета глава
Спрях в Санта Барбара за късен обяд на кея на Стърн, мястото на провалената ми среща с Доналд Брейгън.
Туристическият поток беше оскъден, но се състоеше от ентусиазирани, усмихнати тъпчещи се хора, които вярваха в безсмъртието. Патици и чайки следваха хранителния поток, задоволявайки се с остатъците. Отвъд пристанището плуваха големи сиви пеликани, които търпеливо оглеждаха повърхността за плячка. По-дребните им кафяви братовчеди пикираха и се гмуркаха, от време на време появявайки се с гърчеща се жертва.
Има много начини за ловуване.
Нахраних се и продължих по кея, подминавайки мястото за закуска, където Брейгън беше казал, че ще ме чака. Възможно е да беше обърнал повече внимание на следата на Мейвис Уембли, отколкото тя си мислеше, но да не е излязло нищо. Или пък тя беше права и той я беше пренебрегнал. При всяко положение риболовът е по-приятен от спомените.
Облегнах се на перилата, вдишах соления въздух и набрах мобилния на Майло.
Отговори Рик.
— Здрасти, Алекс. На неговия телефон му падна батерията, така че си ги разменихме. Каза ми, ако се обадиш, да ти предам, че ще е зает до към десет, може и до по-късно.
— Имаш ли представа къде е?
— Каза само, че излиза по работа. Имах почивен ден, така че успяхме да се уговорим за обяд. Щом поръчахме, някой му се обади и той тръгна. Нещо за някаква намерена кола. Вкисна се.
— Ако изпусне обяда, се вкисва.
— Взе си го за вкъщи.
Никой не отговори на телефона на Рик. Майло понякога изключва телефоните, ако иска да се концентрира. Върнах се на магистралата и опитах пак след няколко километра.
Този път ревът му щеше да спука тъпанчетата ми.
— Намерих шибания мустанг на Кат Шонски.
— И въпреки това си недоволен?
— Познай къде е бил през цялото време, дявол да го вземе! На полицейския паркинг. Обадили са се за изоставена кола в пет сутринта същата вечер, когато тя е изчезнала. Намерили са го по средата на прохода точно както ти предположи.
— Някаква идея кой се е обадил? — попитах аз.
— Не е записано — изръмжа той. — Приели са го като досадно рутинно обаждане и са изпратили шофьор с паяк. Умникът отива, талонът и застраховката ги няма, а номерата са свалени. Той закача колата и я стоварва на паркинга. Където е стояла през цялото време.
— Ами номера на двигателя?
— Сетили са се да го регистрират няколко дни по-късно, вкарали са го в системата и са забравили за случая. А аз проверявам бюлетини, губя си времето на телефона, докато проклетата кола е пред очите ми, на две преки, събира птичи лайна и такса паркинг. Ако не бях проверил всеки паркинг, който работи с полицията, сигурно щеше да се озове на полицейския търг. Да не говорим, че ми отне цял час да оправя документите, за да я пратя в лабораторията. Ама първо я огледах. Не видях кръв или някакви щети. Позна и още едно нещо, професоре — резервоарът беше абсолютно празен, ето какво значи да си на грешното място по грешното време.