— Има счупени кости отзад, Майло. Искаш ли да пипнеш?
Майло клекна до нея и тя насочи облечената му в ръкавица ръка.
— А, да — рече той. — Като счупена яйчена черупка.
— Някой здравата я е халосал — каза Понс. — Може би е искал да я зашемети, преди да я нареже? — Тя погледна към двете къщи. — Толкова близо до имотите, сигурно не е искал да вдига шум.
Майло се изправи.
— Трябвало е да станеш детектив, Даяна.
Тя се ухили.
— Ако гледаш телевизия, вече съм.
Пликът пристигна. Като остави главата внимателно на земята, Понс махна шала и го разгъна. Прозрачната тъкан се развя на вятъра.
— Луи Вюитон.
— Мислех, че правят чанти — рече Майло.
— Правят всичко, лейтенант.
Понс разгледа шала с възхищение. Вятърът духна по-силно и няколко парченца пръст се отлепиха от плата и се поръсиха по тялото. Понс предаде шала и ги отстрани с пинсета.
— Струва цяло състояние, но е оставен тук — каза Майло.
Чудесно начало за една от онези шеги, които полицаите и лаборантите понякога си разменят, за да се предпазят от ужаса.
Този път никой не се обади.
Служителите от моргата сложиха тялото в чувал и го отнесоха. След няколко минути Даяна Понс си тръгна и криминалистите се заеха за работа.
— Време е да посетим Моника Хеджис — каза Майло. — Ако искаш, ще се видим там.
— Разбира се.
Последвах го по „Уилшър“ и завихме наляво. На „Уорнър“ той спря и ми даде знак да направя същото.
— Прекратяваме мисията. Никой не отговаря у Хеджис, а не е моментът да оставям съобщение. Дай да проверим мястото, където е работила Кат. Ти си падаш по модни неща.
— Не съвсем.
— Лошо — каза той. — Надявах се да ми превеждаш.
Бутик „Ла Фам“ беше на „Сан Висенте“, западно от Барингтън, сгушен между магазин за кафе, специализиран в индонезийски сортове, и фризьорски салон, пълен с красиви глави.
Магазинът беше висок, тесен и бял, по стените висяха стари реклами на абсент, а подът беше от състарен мрамор с винен цвят. Малкото мебели бяха масивни, викториански, а дрехите на витрината — парцаливи и подходящи за недохранени манекенки.
Не се виждаха купувачи. Майло и аз минахме през тесен проход с високи рафтове от двете страни. Някои от роклите и блузите бяха с етикет „Разпродажба“, което правеше цената им трицифрена.
От уредбата се носеше Едит Пиаф, на етикетите пишеше „Произведено във Франция“.
Дизайнери, които не бях чувал, но това не означаваше нищо.
— Не огледах чак толкова подробно апартамента на Кат — рече той, — но не беше като това тук. Нямаше и никакви шалове… здравейте, как сте?
Обръщението беше към една брюнетка с хлътнали бузи в черна копринена блуза, която седеше зад щанда, пиеше „Евиан“ и четеше „Ин Стайл“. Зад гърба й имаше висока етажерка с играчки за баня, свещи с формата на плодове, пасти и телове, които нямаше да минат през детекторите на летището.
Тя се изправи и плавно заобиколи щанда, главата назад, ханшът напред, все едно беше слязла от някой моден подиум. Някъде около трийсетте, тъмни очи с много сенки. Дебелият два пръста грим криеше цвят на кожата, който беше почти като на Майло. Черната блуза беше плътно натъпкана в млечнобели кожени джинси.
— Здравейте, момчета. Някакъв специален подарък ли търсите, или нещо за рожден ден?
Майло обърна ревера си и показа значката.
— Полиция. Тялото на Катрина Шонски е открито само на няколко километра от тук. Била е убита.
Хлътналите бузи се издуха. Клепачите затрепкаха.
— О, боже, боже… Кат!
Коленете й се подвиха. Хванах я под лакътя и я заведох до един кафеникавочервен кадифен диван. Майло донесе бутилката с вода и наля малко между устните й.
Тя преглътна. Започна да диша тежко. Отидох до щанда и взех един плик с логото на магазина. Докато се върна, тя вече дишаше нормално и говореше с Майло.
Казваше се Ейми Куцакас, но се наричаше Амели, работела заедно с Кат малко повече от година. Първо започна да хвали мъртвата жена. Изчакахме я да се оправи от шока и скоро след това тя призна, че не са били близки с Кат.
— Не че искам да кажа нещо лошо. Опазил ме господ.
— Не сте се разбирали с нея, така ли? — попита Майло.
— Никога не сме се карали, но ако трябва да съм честна, лейтенант, имахме професионални разминавания.