Майло се представи, попита за Бет Холоуей и човекът се отпусна.
— Ето я Бет — каза той и хвърли поглед към дребна медноруса жена, която показваше поднос от сиво кадифе с пръстени на прегърбен белокос мъж на около осемдесет години.
Бет Холоуей имаше големи светли очи, безупречна кожа, гладки, загорели ръце. Малка колекция от гривни обвиваше нежните й китки. Носеше прилепнала тъмнобежова изрязана рокля и често се навеждаше, което разкриваше голямо обсипано с лунички деколте. Вниманието на клиента постоянно се местеше между деколтето и дрънкулките на подноса.
— Великолепни са, нали, господин Уейн? — каза тя.
Възрастният мъж въздъхна.
— Всеки път е трудно.
Бет докосна китката му.
— Вие винаги знаете какво да изберете, господин Уейн.
— Щом казвате… — Той взе един платинен пръстен със сапфир. — Какво мислите?
— Прекрасен е, много ще й хареса.
Уейн вдигна пръстена към светлината и го завъртя.
— Искате ли лупа, сър?
— Изобщо не знам какво да гледам с нея.
Бет се засмя.
— Послушайте ме, господин Уейн, това наистина са великолепни камъни. А това тук са малки брилянти, не люспи.
Още няколко завъртания.
— Добре, този ще е.
— Чудесно! Ще го направя по размера на госпожа Уейн за два дни. Искате ли да ви го доставя у дома?
— Не, този път не, ще й го дам по време на вечеря.
Бет плесна с ръце.
— Толкова романтично! Тя е щастлива жена, господин Уейн.
— Зависи кога я питате.
Той си тръгна и тя се обърна към нас, оправяйки роклята си.
— Здравейте!
Майло се представи и й каза защо сме тук.
Тя замръзна.
Избухна в плач. Покри лице с една ръка, а с другата се подпря на щанда.
Мъжът в тъмния костюм взе подноса с пръстени, заключи го и загледа с любопитство.
— Съжалявам, че трябваше да го научите — каза Майло.
Бет Холоуей хукна към задната част на магазина, отвори една врата и изчезна.
— Става дума за Кат от „Ла Фам“ ли? — попита мъжът в тъмния костюм.
— Познавате ли я?
— Аха — каза той.
Майло повтори въпроса.
— Ходил съм там няколко пъти, да купя нещо на жена ми.
— Кат ли ви обслужваше?
— Тя беше там, но не вършеше кой знае какво — отговори мъжът. — Тя е, така ли? Странно.
— Кое?
— Да познаваш някого, когото са убили.
— Какво можете да ни кажете за нея?
— Нищо. Просто казвам.
— Какво казвате?
Устните на мъжа се изкривиха.
— Не е била много услужлива продавачка — казах аз.
— Да, ама това не ми пречеше — рече мъжът. — Обичам сам да си пазарувам. При бижутата трябва да ги напътстваш. Но дрехите сам си ги избираш.
Бет се появи отново с шоколадовокафяв пуловер върху роклята. Очите й бяха подпухнали, а устните й изглеждаха посинели.
— Какво се е случило с Кат? — попита тя.
— Още не знаем — отвърна Майло. — Можете ли да ни отделите малко време?
— И още как. Каквото е необходимо, за да намерите животното, което го е направило.
— Някой кандидат да ви идва наум?
Мъжът в тъмния костюм се премести по-близо.
— Би ми се искало, но не — каза Бет Холоуей.
— Хайде да се поразходим — рече Майло.
Когато тримата излязохме навън, той посочи към магазина за кафе.
— Ще повърна — каза Бет Холоуей. — Нека да повървим.
Тя тръгна, размахвайки ръце.
— Трябва ми едно десеткилометрово бягане.
— Тогава на мене ще ми трябва „Бърза помощ“ — каза Майло.
— Трябва да почнете. С лечебна цел.
— Кат тренираше ли?
— Хич. А аз опитвах.
Тя се позабави, после пак набра скорост. Вървяхме покрай магазините, заобикаляхме пешеходците. Бет Холоуей напредваше през навалицата като жена, която има план.
Майло я остави да изразходва енергия в продължение на пресечка и половина.
— Искате ли да ни кажете нещо, преди да започнем да задаваме въпроси?
— Кат си падаше по смотаняци, но не мога да си представя някой толкова зъл.
— Някакви имена да ни кажете?