Шестнайсет Майкъл Браунинговци. Стесняването на търсенето до трима, които живееха в долината, и проверката на търговските регистри показа един счетоводител — Майкъл Дж. Браунинг, офис на Ланкършъм, близо до студията „Юнивърсъл“.
Сааб на една година и поредното чисто досие.
— Дребен чиновник в деловодството и счетоводителче — каза Майло. — Едва ли някой от тях е специалист в краденето на коли, но дай все пак да поговорим с тях.
„Криейтив рипрезентейшън енд промоушън“ се разполагаше в крепост от варовик и зелено стъкло близо до кръстовището на „Уилшър“ и „Санта Моника“. Вътрешността беше от същия бежов камък. Стенопис, изобразяващ неподвижни хора, гледащи кино, доминираше във високото три етажа фоайе със стъклен покрив. Млечната светлина, струяща от него, опитваше да постигне ефект на естествено и изкуствено осветление едновременно, ама не се получаваше. Мусолини е обичал варовик, само че са го обесили, преди да успее да промени Рим.
Двама мъже на рецепцията в тъмносиви копринени ризи се криеха зад висок щанд и тихо говореха в малки микрофони, висящи от ушите им. Набит чернокож мъж в зле скроен костюм стоеше до тях.
Майло се приближи до една от сивите ризи и извади значката си. Охраната се усмихна и остана на мястото си. Мъжът на рецепцията продължи да говори. Звучеше като личен разговор.
Майло почака, след което плесна с ръка по плота. Охраната се усмихна още по-широко, когато мъжът на рецепцията подскочи.
— Чакай малко. — Внезапна усмивка, искрена като силикон. — Среща ли имате?
— Идваме при Рори Клайн.
— Кой е той?
— Работи в деловодството.
— Деловодството не приема посетители.
— Нас ще приеме.
— Не, не, не. Работното време е…
— Няма значение. Обадете му се.
Сивата риза отстъпи назад. Погледна към охраната. Видя един широк гръб.
— Вижте, дори не знам как да намеря някого тук.
— Време е да се научите — каза Майло.
Необходими бяха няколко разговора с объркан шепот и френетично повтаряне на думата „полиция“, преди Сивата риза да каже:
— Сега ще дойде, можете да го почакате тук.
Отидохме до кафявите столове. Пет минути по-късно вратата на асансьора се отвори и един чернокос мъж с тесни закръглени рамене се упъти към нас.
Рори Клайн изглеждаше на четирийсет, че и отгоре, с подобаващи хлътнали бузи и очи. Разрошената му с много гел коса му отиваше като червило на златна рибка. Бялата му риза беше намачкана и провиснала като използвана салфетка. Тънка черна вратовръзка се мотаеше под линията на колана, силно пристегнал сиви панталони.
Той посочи към входната врата, бързо мина покрай нас и напусна сградата.
Открихме го половин пресечка по-надолу на „Линдън драйв“, крачещ с ръце дълбоко в джобовете.
— Господин Клайн?
— Какво ми причинявате? Сега всички ще решат, че съм престъпник!
— Във вашата работа това може да помогне на кариерата ви — каза Майло.
Клайн облещи очи.
— Много смешно. Не мога да повярвам, че ви е пратила тук. Вече разказах моята версия и ми повярваха, че нейната история е пълна измислица. А сега се връщате? Защото сигурно ви е платила, нали така правите, като в онзи филм с Еди Мърфи? Какво, да не би да съм в някаква холивудска комедия?
Хаотични движения, трескава реч, свити зеници.
— Тя? — рече Майло.
— Тя, онази, както и да е — каза Рори Клайн. — Нека ви кажа нещо: единствената причина да продължава да го прави е, защото сигурно е чула, че ме повишават, и иска да намаже.
— Поздравления за повишението — рече Майло.
— Да, случва се. Или щеше да се случи, ако не се бяхте появили вие и сега сигурно ще развалите всичко. Готвеха ме за асистент на Ед Ламока. Разбирате ли?
— Голяма клечка.
— Да, като… — Той избълва дълъг списък на кинозвезди. — Всеки иска да работи за него, отне ми не знам колко години да стигна до тази позиция и изведнъж се появявате вие и сега всички ще решат… как можете да направите такова нещо само защото онези задници са ви казали? Шибани лъжци, цялата работа е една шибана измама.
Скоростта на приказките му стана от френетична почти неразбираема. Зачудих се дали сградата е достатъчно голяма да побере метадонова лаборатория.