Браунинг погледна в дневника си. Прочете датите.
Преди девет седмици и преди по-малко от месец.
— Там ли се срещахте, или пътувахте заедно?
— В Палм Спрингс тя отиде сама. В Сан Диего отидохме двамата. Моля ви, не казвайте на Деби. Сега сме щастливи, това ще го разруши.
— Несъмнено — каза Майло.
— Вижте — рече Майкъл Браунинг. — Съвсем откровен съм с вас. Дори и да имах причина да лъжа, нямаше да го правя, защото не ме бива много. Деби казва, че няма да мога да играя покер.
Майло го попита къде е бил в нощта, когато е изчезнала Кат.
Прелистена беше поредната страница на дневника. Цветът изчезна от страните на Браунинг. Майло взе книгата.
— Тук пише „среща, приключване на годината, ТЛ“. Това какво означава?
— Код — каза Браунинг.
— За какво?
— Наистина ли има значение? — попита Браунинг.
— Вече има — отвърна Майло.
— Сър, никога не бих наранил Кат. Между нас не е имало нищо друго освен обич.
— Докато не ви е изритала.
— Когато бяхме заедно, винаги се обичахме. Кълна се. Дори и да исках, не мога да лъжа, а и няма за какво. Част от мен може би е обичала Кат. Със сигурност не бих я наранил.
— ТЛ — каза Майло.
Браунинг се наведе във въртящия се стол с ниска облегалка. Столът изскърца.
— Само ако не замесвате Деби.
— Друга жена?
— Нищо сериозно — рече Браунинг. — Просто забавление. Наистина ли искате да знаете подробностите?
— И още как, господин Браунинг. И ще ги научим, по един или по друг начин.
— Добре, добре. Тениша Лорънс. Една стажантка от „Вали колидж“, работи при мене през лятото и дойде за препоръка за бизнес училището в университета. От дума на дума…
— Искали сте да проверите квалификациите й.
— Беше взаимно — каза Браунинг. — Ако искаше само писмото, можеше да се обади по телефона.
— Първа среща с госпожица Лорънс — усмихна се Майло.
— Строго погледнато, не — каза Браунинг. — Виждахме се още докато стажуваше. — Той докосна ръба на бюрото си. — Тя е чернокожа.
Неуместността увисна във въздуха.
— На двайсет години е, страхотна, с крака до сливиците. Няма да се оправдавам. Такъв съм си.
— Кажете ни телефонния й номер — рече Майло.
— Я по-добре да ви кажа фактите. Тениша и аз прекарахме целия уикенд заедно, мога да ви покажа бележките от хотела. Деби беше при майка си. Тя е на хормони. Това я променя.
— Телефонът.
— Бележките не са ли достатъчни?
— Ако госпожица Лорънс потвърди историята ви, може би.
— Може би? — По плоското червендалесто лице на Браунинг изби пот. — Не се тревожа за Кат, но Деби…
— Ако не сте убили Кат, Деби никога няма да научи, че сме идвали.
Браунинг издиша с облекчение.
— Благодаря ви. Много ви благодаря, наистина го оценявам.
— Не се обаждайте на госпожица Лорънс преди нас — предупреди го Майло. — Ще разберем.
— Разбира се, че няма, изобщо не ми е хрумвало.
Браунинг протегна ръка. Майло се престори, че не я забелязва.
— Последния път, когато видяхте Кат, тя спомена ли нещо за някакъв клиент?
— Клиент ли?
— В магазина, в който работи.
— А, това ли — каза Браунинг. — Ако става дума за същото, което си мисля.
Зачакахме.
— Изродът, нали? Така де, травеститът — каза Браунинг.
— Кажете какво ви разказа Кат.
— Някакъв мъж влязъл в магазина и почнал да пробва дрехите. Кат решила, че са за него.
— Защо?
— Каза, че бил потаен и нервен. Сторило й се много смешно. Даже се заяла с него, нещо от рода на: „Какво си мислиш, че правиш?“. Кат можеше да се държи така.
— Как?
— Агресивно. — Пак сви рамене. — Имаше си и добри страни.
— Как е реагирал човекът на това?
— Каза, че се отказал, тръгнал си, а тя се почувствала добре от начина, по който се справила с него.
— Как го описа?
— Хм — рече Браунинг, — всъщност не го описа.
— Изобщо ли?
— Каза, че бил едър, разглеждал големите размери. Това много я развеселило. Мъж в официална рокля петдесети размер.
— Какво друго ви каза?
— Това е — рече Браунинг. — А и аз не исках да продължавам разговора.
— Защо не?