— Преструвал се е — казах аз.
— Явно ме е заблуждавал. Ако е вярно. Това, за което не се преструваше, беше отношението му към изоставените животни. Никой не би могъл да се грижи за животинките с повече нежност.
— Зайчетата?
— Нечия тъпа идея за великденски подарък. Говоря ви за новородени, не по-големи от палец. Дейл остана цяла нощ да ги храни с капкомер. Когато си тръгнах, още беше там.
— Защо му е на другия доброволец да си измисля такава история?
— Да кажем, че той и Дейл не бяха особено близки.
— Бихте ли ми казали името на този човек?
— Брайън Лиъри, но няма да ви помогне, вече го няма. СПИН, преди шест години.
— Има ли още някой в приюта, който може да си спомня Дейл?
— Не — рече тя. — Само ние тримата работехме нощна смяна. Аз се занимавам с бродерии, работното ми време е гъвкаво, а Брайън беше санитар в Калифорнийския университет в Сан Франсиско, работеше от три до единайсет, нямаше нужда от много сън, така че идваше след работа.
— Ами Дейл?
— Дейл прекарваше най-много време в приюта от всички. Никога не е споменавал никаква работа. Имах чувството, че семейството му е богато.
— Защо?
— Начинът, по който се обличаше… измачкани дрехи, но с добро качество. Начинът, по който се носеше. Доста точно улавям класовите различия.
— Какъв беше проблемът между него и Брайън?
— Наистина не знам. Брайън работеше основно с котките, той обичаше котки. Дейл и аз вършехме всичко останало.
— Брайън никога ли не е казвал защо не харесва Дейл?
— Не, предполагам, че беше просто лоша химия. Аз бях между тях… и двамата ми се струваха добри момчета.
— Брайън случайно ли е бил в „Тадич грил“ онази вечер?
— Дали е преследвал Дейл? Съвсем не. Брайън имаше среща, излизаше с някакъв лекар.
— Помните ли името му?
— Шегувате се — рече тя. — Първо, Брайън никога не ми е казвал името му. Второ, това беше преди почти десет години.
— Не се сърдете, че опитвам — казах аз.
— Наистина не мога да си представя Дейл да извърши някакво престъпление. Както и да е, трябва да вървя…
— Дейл как започна работа в приюта?
— Дойде една вечер и си предложи услугите. Бях затънала до шия в изоставени животинки и за мене беше облекчение. Веднага се хвана на работа, чистеше, хранеше, проверяваше за бълхи. Страхотен беше.
— Можете ли да ми го опишете?
— Едър — каза Шантий Молоуни.
— Висок или пълен?
— И двете. Поне метър и осемдесет, може и по-висок. Не беше точно дебел, по-скоро… налят.
— А какъв цвят беше косата му?
— Светъл… мръснорус, но я боядисваше. Носеше я дълга… рошава над челото. Но винаги изглеждаше чиста и блестяща. Наистина блестеше. Това имам предвид, като ви казвам, че се носеше добре. Ходеше с конопени обувки и колан. Но винаги имаше… май искам да кажа, че винаги успяваше да изглежда нагласен.
— Говореше ли някога за семейството си?
— Не.
— Никакви лични подробности?
— Другото ченге ме пита същото и си дадох сметка, че никога не е ставало дума за семейството на Дейл. Бих го нарекла затворен. Но не и студен. Точно обратното, приятелски настроен. И деен, винаги се стараеше да си върши работата ефективно.
— Да си спомняте някаква друга подробност за външния му вид?
— Брадата му беше по-тъмна от косата… светлокафява.
Първо споменаване на окосмяване по лицето.
— Цяла брада или козя брадичка?
— Напълно покриваше лицето му. Напомняше ми за онзи по телевизията, планинаря… Гризли какъв беше… Адамс. Само че Дейл не беше планинар.