— Твърде нагласен?
Тя се засмя.
— Може и така да се каже.
— Гей?
— Много сме такива. И в какво се е забъркал Дейл?
— Това щеше да е следващият ми въпрос.
— Трябва ли да знам? — попита тя.
— Говорил ли е някога за пътуване?
— Споменавал е, че обича големите градове.
— Кои?
— Париж, Рим, Лондон, Ню Йорк. Може би Мадрид, не си спомням. Помня разговора само защото той и Брайън някак го подеха. Брайън каза, че ако наистина обичаш животните, не можеш да обичаш градовете, градовете унищожават хабитатите, а Дейл започна лекция за котките в Рим, как се адаптирали и множали. Тогава Брайън каза, че цялата тази работа с градовете е клише — април в Париж и така нататък — а Дейл каза, че някои клишета затова са такива, защото са верни, големите градове затова са големи, а ако Брайън си мисли, че Сан Франсиско е изтънчен, значи е наивен. Продължиха малко на тази тема, след това се върнаха към работата.
— Дейл споменавал ли е други места, които харесва?
— Не си спомням.
— Не е като Гризли Адамс, а? — отбелязах аз.
— Ноктите му бяха винаги чисти и с маникюр, слагаше си афтършейв. Не мога да ви кажа марката, но беше нещо хубаво, с цитрусов аромат.
— Нещо друго?
— Това не е ли достатъчно? След всички тези години ми се струва, че бях като енциклопедия.
— Така е. Затова продължавам да прелиствам. Значи Дейл се е отнасял добре с животните?
— Повече от добре — отговори Шантий Молоуни. — Нежно. Особено с малките. Не само с бебетата, с всички дребосъци, много обичаше малките кученца. Можеше да укроти и най-противната малка твар. Струва ми се, че имаше опит с малките.
Двайсета глава
Снимката от талона на Ансел Денънд Брайт се появи в десет сутринта на следващия ден.
Снимка отпреди тринайсет години, правена, когато Брайт е бил на двайсет и девет.
Един и осемдесет, сто и пет килограма, руса коса и кафява брада, трябват му коригиращи лещи.
Спокойно изражение, нищо заплашително в погледа.
Точно както го описа Шантий Молоуни — провиснали, бледи кичури обрамчваха челото му, закриваха ушите му и се спускаха до раменете.
Брадата му представляваше широка кафява маса, покриваща лицето му от адамовата ябълка почти до очите.
Не се виждаше нищо освен косми.
Изкуството на заблудата.
Дали това обясняваше лъжата на Брайт, че не яде животни? Манипулирал е Шантий Молоуни, но с каква цел? Брайт никога не е получавал и цент за работата си в приюта.
От любов към играта или е имал нужда да се почувства добродетелен?
Или и двете.
Цялата тази окосменост, маскарадният костюм от природата.
Замислих се за облеклото на непознатия в Хай Плейнс. Кариран каскет, походка на възрастен човек, очебийна кола. Всичко навеждаше на мисълта за обмислен театър.
В ситуацията с Кат Шонски бентлито би било достатъчно да притъпи бдителността й, но се зачудих дали убиецът е отишъл по-далеч.
Ядосан мъж, който си пада по рокли и високи токове, все още бесен от насмешката на Кат. Какво по-сладко отмъщение от това да я нападне, облечен в женски дрехи?
Представих си как голямата черна кола минава покрай нея, докато тя се тормози в мустанга си. Прозорецът отдясно се спуска и се вижда шофьор с перука с направена прическа, с дизайнерска рокля, може би с дискретна перлена огърлица.
Малък допълнителен детайл. Красив прозрачен шал.
Шофьорската книжка на Кат — символ на нейната идентичност — беше напъхана в слабините й.
Някои убийци си взимат сувенири, други ги оставят. Винаги става дума за послание.
Посланието, което убиецът на Кат беше оставил, гласеше: „Ти не си жената, за която се мислиш. Подигравай ми се, ако ти стиска“.
Кат. Име на животно.
Твърде съвършено, за да устои.
Майло се обади малко преди два следобед, поздрави с прозявка, последвана от пристъп на кашлица.
— Рокендрол пневмония или буги грип? — попитах аз.
— Човече, много е рано за шеги.
— Следобед е.
— Имам чувството, че е на зазоряване… Господи, прав си. Щях да пукна от скука, докато следях Тони, прибрах се в шест и се тръшнах, преди едно спешно обаждане да ме стресне в седем. Наблюдаващият офицер на Брадли Мезонет. „Звучахте като обезумял, лейтенант, затова реших да ви хвана рано.“ Аз съм на половин мощност, а копелето се подиграва. И каква е голямата новина — Брадли не се бил обаждал от седем седмици. Но нищо тревожно, и преди изчезвал за известно време, след което винаги се връщал.