Повечето наематели избрали компенсацията, но семейство Сафран заявили, че комитетът е корумпиран, отказали да подпишат и завели дело срещу Корвуц. През последните шест месеца Сафранови отказали да плащат наем и опитали да привлекат още наематели за каузата си.
В ексклузивен репортаж от преди три дни „Ню Йорк Поуст“ съобщи за твърденията на сестрата на Пол Сафран, Марджъри Бел от Елмхърст, че малко преди неотстъпчивата двойка да изчезне, те изразили загриженост за собствената си сигурност заради конфликта с Корвуц. Бел разкритикува и полицията, че не е разследвала по-внимателно, и обвини Корвуц, имигрант от Беларус, че в миналото е заплашвал и други наематели. Когато вестникът се свърза с нея вчера, Бел отказа повече коментари.
В съдебните регистри има единайсет иска срещу фирмата на Корвуц, „РК дивелъпмънт“, като във всички случаи е постигнато споразумение преди процеса. Адвокатът на Корвуц Бърнард Ринг заяви: „Всеки, който се опитва да разхубави града, се сблъсква с такива неща. Наречете го цената да правиш бизнес в общество, което обича съдебните процеси“.
Многобройните обаждания в дома на Корвуц в Ингълуд и в офисите на „РК дивелъпмънт“ в Титърбъро останаха без отговор. Полицейски източници заявиха, че по издирването на семейство Сафран се водят процесуални действия.
Пет години по-късно следващата статия на същата тема съобщаваше, че случаят не е разкрит.
— Дейл е подписал петицията — казах аз. — Той е живеел в сградата на семейство Сафран, когато са изчезнали.
— Дейл е бил председател на комитета на наемателите.
— Когато той се появява, проблемите на някои хора се разрешават, други престават да дишат.
— Ако има финансов мотив, той не е сделка с недвижими имоти, Алекс; Дейл никога не е купувал апартамент или друго жилище в града.
— Може би му е платено да свърши работата — казах аз. — Чудя се къде ли е следващата му спирка?
— Случайно да ти се пътува? — попита той.
Най-сетне дойде и неизбежният набег до хладилника. Майло намаза половин дузина филии с масло и мармалад, сгъна първата на две, напъха я в устата си и бавно задъвка.
— Ето как стоят нещата — каза той, гълтайки мляко от кутията. — С два неприключени случая и с работата ми по Антоан Бевърли аз не мога да пътувам. Шефът ми предложи Шон или някой друг новобранец, но Шон никога не е ходил по-далеч от Финикс, а с балъци не ми се занимава. Когато споменах името ти на негова важност, той реши, че това е отлична идея, ако не излизаш „извън границите на полицейските процедури и се придържаш към правилата на отдела“.
— Каква е разликата?
— Процедурата е да не те арестуват. Правилата са полет икономична класа с „Джет блу“, метро вместо таксита, ваучери за храна, които може би ще покрият „Тако Бел“ два пъти дневно, и хотел, който е на една далечна галактика разстояние от онова място, където щеше да ходиш преди две години… „Сейнт Реджис“.
Прекъснатата ми отпуска преди две години с жената, с която излизах по време на раздялата. От общ приятел научих, че Алисън се е сгодила…
— Можеш да вземеш Робин, ако плащаш за нея.
— Тя е по средата на голям проект.
Той изяде още една филия.
— Значи кога заминаваш?
Двайсет и първа глава
На следващия ден се качих на нощния полет в девет вечерта от летището в Бърбанк до „Кенеди“. Полетът закъсня с един час поради „причини в Ню Йорк“, а когато машината пристигна, усмихнатата жена на гишето обяви, че ще спираме за зареждане в Солт Лейк Сити заради късите писти на летище „Боб Хоуп“ и „проблеми с вятъра“.
Деветдесет минути по-късно се качихме в самолета и през следващите шест часа и половина седях със свити под странен ъгъл крака, споделяйки редицата с млада татуирана двойка, която се натискаше шумно. Опитах да убия време, гледайки сателитна телевизия на облегалката пред себе си през кратките периоди, когато работеше. Предаванията за градината, готварските състезания и серийните убийци ме унесоха и аз заспивах на пресекулки, събуждан от любовен шепот и мляскане на езици.