Когато съм сам в голям чужд град, мозъкът ми понякога действа по странен начин, изпращайки изблици на еуфория, последвани от меланхолични пристъпи. Обикновено му трябва известно време. Този път стана веднага и докато бързах по оживените улици на Ню Йорк, се почувствах олекнал и анонимен.
На Пето авеню и Четирийсет и втора улица ме погълна тълпата край Градската библиотека, тръгнах на север, заобикаляйки пешеходци, които сякаш бяха на състезание — раздавачи на листовки, зяпачи, ловки джебчии. Прекосих Петдесет и девета улица и се озовах край строежа, който трябваше да бъде хотел „Плаза“. Файтонджии причакваха туристи. Във въздуха се носеше миризма на конски фъшкии. Тръгнах покрай Сентръл парк. Дърветата носеха есенните си цветове с подобаваща арогантност.
В един и двайсет и осем седях в едно ъгловато дървено сепаре в „Льо пти Гренуи“, пиех вода и червено вино и ядях горчиви маслини, накиснати в зехтин.
Заведението беше обзаведено с бели покривки, стари реклами на тютюн и стени в ръждив цвят под черен ламаринен таван. Половината сепарета бяха заети от елегантни хора. Прозорец с позлатени букви над него гледаше към уличната енергия. По пътя насам минах покрай къщата от сив камък на кмета на Седемдесет и девета улица. По нищо не се различаваше от жилищата на други милиардери освен по цивилните ченгета със стоманени погледи, които пазеха предното стълбище от любопитни зяпачи.
Усмихната келнерка с щръкнала червена коса и тънко телце донесе панер с хлебчета и купичка с масло. Заех се да поработя над кръвната си захар и от време на време поглеждах часовника си.
В един и четирийсет и седем едър шейсетинагодишен мъж с набола брада влезе в ресторанта, каза нещо на келнера и се отправи към мене.
— Сам Политоу.
— Алекс Делауер.
Ръката на Политоу беше здрава и груба. Малкото му останала коса беше бяла и изтъняла. Носеше черно яке, сиво рипсено поло, черни панталони и черни мокасини със златни катарами „Гучи“, които може и да бяха истински. Розовите му бузи контрастираха с долната половина на лицето му, която никога нямаше да изглежда избръсната. Дясното му око беше ясно и кафяво. Другарчето му беше тъжен остатък с млечнобяла зеница.
— Ей, Моник — каза Политоу на келнерката, — сьомгата прясна ли е днес?
— О, да.
— Донеси ми тогава. С бели аспержи и голяма чаша от онова вино от Медок, шато не знам какво си.
Политоу се поколеба за миг.
— Какво пък, давай. Само по-леко с олиото.
— Бон. Мосю?
— Телешки стек, средно изпечен, салата, пържени картофи.
Политоу я изгледа как се отдалечава, обръщайки глава по такъв начин, че здравото му око да има максимално покритие.
— Червено месо, а? Нямате проблеми с холестерола?
— Засега не — отвърнах аз.
Окото се обърна към мене.
— При мене е обратното. Всички в семейството ми хвърлят топа на шейсет. Дотук ги бия с три години, на петдесет и осем ми сложиха стент. Докторът каза „Липитор“, да внимавам какво ям, да пия вино и може да подобря рекорда.
— Браво на вас.
— Значи имате някакви връзки — рече той.
— Какви?
— Заместник-шефът ми се обажда вкъщи, тъкмо се каня да тръгвам за Лейк Джордж с жената, и вика: „Сам, искам да се срещнеш с един човек“. Все едно още съм длъжен.
— Съжалявам, че съм ви объркал плановете.
— Хей, изборът си беше мой. Каза ми за какво става дума и с радост ще помогна. — Той грабна едно хлебче от панера, разчупи го на две и се загледа в ронещите се трохи. — Въпреки че тази история не е сред триумфите ми.
— Труден случай.
— Джими Хофа ще го намерят преди Сафранови. Може би на същото място.
— Под същата сграда — казах аз. — Или в Ийст ривър.
— Първото. Ако беше реката, да сме ги намерили. Проклетото нещо тече и в двете посоки, голяма суматоха е, тела изплуват непрекъснато, на достатъчно удавници съм се нагледал. — Той посегна за една маслина и я изгриза около костилката. — Повярвайте ми, ако бяха в реката, досега да сме ги намерили.
Виното му пристигна. Той го помириса, завъртя го и отпи.
— Еликсирът на живота. Това и зехтинът. — Улови погледа на сервитьорката, произнесе безмълвно „зехтин“ и с жест показа наливане.
След като попи половината от златистата локвичка с хляб, той каза:
— Като поживееш по-дълго в този град, развиваш вкус към добрата храна. Разкажете ми сега за тези убийства в Ел Ей.