— Удобно.
— Но и вярно, докторе. Проверих хотела и самолетната компания, Лино определено е бил там. Може би е платил пътуването с парите, които Корвуц му е дал за участието му в комитета.
— Корвуц е подкупвал членовете да участват?
— Не мога да го докажа, но защо иначе ще се занимават?
— А вторият ми проблем е Соня Глушевич, която е далечна братовчедка на Корвуц — защо да ни сътрудничи?
Той вдигна ръце.
— Просто за всеки случай, имате ли някаква идея къде може да е? — попитах аз.
— Я да видим дали можем да разберем. — Той извади мобилния си телефон, набра номера за справки, попита за Соня Глушевич, нямаше нищо, след това опита с буквата „С“.
Ръката му направи знака на победата.
— Източна деветдесет и трета, номер триста четирийсет и пет. Ако искате да пробвате първо със Соня, заповядайте, но според мене би било грешка. По-добре да използвате елемента на изненадата при Корвуц, не рискувайте Соня да го предупреди.
— Съгласен съм. Как изглеждаше Соня?
— Млада, хубава, със силен акцент — каза Политоу. — Блондинка, но готина.
Оформи с жест големи въображаеми гърди. Сервитьорката Моник видя пантомимата му и се намръщи. Политоу й махна.
— Много беше вкусна сьомгата. Той ще плати сметката.
Тя ми хвърли един поглед и се оттегли.
— На ваше място, докторе — рече Политоу, — бих оставил на Моник щедър бакшиш. От време на време идвам тук.
Двайсет и втора глава
Когато Политоу си тръгна в два и четирийсет и пет, ресторантът се беше опразнил.
Моник пиеше кафе на бара. Платих сметката и й оставих трийсет процента отгоре. Тя ми благодари с широко отворени очи и хубави зъби.
— Имате ли нещо против да поседя малко тук?
— Ще ви донеса още вино.
Имах три часа, докато Роланд Корвуц разгъне салфетката си в „Ла Белла“. Убих част от тях, пиейки по-хубаво бордо от това с обяда и разсъждавайки над разговора със стария детектив.
Политоу се тормозеше от вероятността основният заподозрян да е седял срещу него, а той да е изпуснал нещо съществено. Само че промушването на Дейл под радара не омаловажаваше способностите на Политоу; ако Брайт беше активно действащ психопат, той щеше да изглежда свръхнормален.
Маскарад.
Ако трупът на Брайт не е зазидан в основите на някой небостъргач в Манхатън, вероятно живее под ново име и самоличност в Ел Ей, на границата на половата идентичност, наслаждавайки се на изкуството на заблудата, че и по-лошо.
Проверих си съобщенията, имах три — Робин, Майло и един адвокат, хронично закъсняващ с плащанията на сметките си и силно заблуден, че искам да говоря с него.
— Липсваш ми, но големият проблем с раздялата е при Бланш — каза Робин. — Нито една усмивка и непрекъснато души из кабинета ти. След това иска да ходи при езерцето и да седи на пейката точно там, където сядаш ти. Когато и това не помогне, скача долу и гледа рибките, докато не ги нахраня. Ако не им хвърля достатъчно, надава онзи писклив, женствен лай. Повтарям й, че татко скоро ще се върне, но ме гледа така, сякаш не ми вярва особено.
— Кажи й, че ще й донеса подарък.
— Тя не е материалист, но ще й кажа, разбира се. Как върви?
— Дотук нищо.
— Проверих времето по интернет. Хубаво е.
— Страхотно — рекох аз. — Трябва да дойдем някой ден.
— Определено. Хотелът хубав ли е?
Описах й „Мидтаун екзекютив“.
— Хубавото е, че ще се блъскаме един в друг — рече тя.
— Връщам се утре и ще можем да се блъскаме до насита. Как върви работата?
— Имам няколко нови поръчки — лесни поправки. — Кратка пауза. — Обади се тази сутрин, искаше да се увери, че ще бъда в града, когато дойде. Звучеше по-различно.
— Как?
— Дистанциран… не преливаше от ентусиазъм както обикновено. Твърдеше, че се интересува много от проекта, но тонът му не съответстваше на думите.