Един час по-късно бях пресял дългия списък до девет постановки в града, които изглеждаха достатъчно забутани. След петнайсетминутно чакане се уредих с компютър с връзка към интернет. Пет от представленията не се споменаваха изобщо. От останалите четири намерих списъци на изпълнителите за три. Ансел/Дейл Брайт не фигурираше в нито един от тях, но ги разпечатах и излязох от библиотеката.
Небето беше синьо-черно. Пето авеню блестеше с мед, бронз и сребро в отразената слава на витрините. Автомобилното движение приличаше на кошер от жълти таксита и черни лимузини. Тълпата пешеходци се беше сгъстила до нещо целеустремено и полиморфно и аз се чувствах като малко колелце на прекрасна машина.
За разнообразие тръгнах по „Медисън авеню“ на север, хвърляйки погледи на облените в лунна светлина небостъргачи. Строителите може и да са хищници, но построеният от хората Ню Йорк беше красив като творение на природата.
Когато прекосих улиците с номера от шейсетте и навлязох в седемдесетте, мегадизайнерските магазини отстъпиха място на бутици и уютни заведения, зад чиито витрини се виждаха красиви хора.
Остерия „Ла Белла“ беше различна, с тухлена фасада, боядисана в бяло, с малки бежови букви, нашепващи името на ресторанта над стъклена врата, толкова окичена със златни украси, че изглеждаше почти непрозрачна.
Зад стъклото — мрак. Едно от онези места, които трябва да знаеш.
Погледнах нагоре по улицата, но не забелязах никого, който да отговаря на описанието на Роланд Корвуц. Шест и двайсет вечерта. Ако вече беше там, исках да се впусне в кулинарната си рутина. Закрачих отново и изминах цялото разстояние до Източна деветдесета улица, ускорявайки ход, за да се възползвам аеробно от леката стръмнина на Карнеги Хил. В седем и десет се върнах в „Ла Белла“ с освежени дробове и бръмнала нервна система.
Стъклената врата водеше към вестибюл в лъскаво тъмнозелено с втора масивна врата от черен орех в дъното. От другата страна на вътрешния вход имаше бронзова табела, на която бяха гравирани думите „Внимание, стълби“.
Три стъпала по-надолу и един остър завой наляво ме отведоха до катедрата на управителя от бял мрамор. Висок, мускулест мъж в смокинг изучаваше книгата с резервациите на кехлибарената светлина на настолната лампа „Тифани“. Озвучаването беше тиха оперна музика, някакъв тенор стенеше тъжна история. Ноздрите ми се изпълниха с редуващи се ленти зряло сирене, печено месо, чесън, балсамов оцет.
Зад Смокинга до грубо измазания таван се издигаше винен стелаж, закривайки напълно цялата лява част на помещението. Стената вдясно беше покрита със стенопис. Щастливи селяни, мъкнещи реколта от грозде. Трите маси, които се виждаха, бяха кръгли, с червени покривки и абсолютно празни. Иззад стелажа се носеше подрънкване на чаши и приглушени разговори.
— Мога ли да ви помогна, сър?
— Нямам резервация, ако можете да намерите едно място за вечеря.
— Едно — каза той, сякаш никога не беше чувал тази дума.
— Реших да направя нещо спонтанно.
— Обичаме спонтанността, сър.
Той ме отведе до една от празните маси, връчи ми винения лист и едно меню и ми разказа за специалитета особуко от телешко от свободни върмонтски телета, оставени да се наслаждават на краткия си живот, необременени от клетки.
Туловището му закриваше гледката към моите сътрапезници. Докато описваше разнообразието от „занаятчийски зеленчуци“, се престорих на заинтересуван и погледнах менюто. Вина от търгове, бели трюфели, уловени на ръка риби от езера, които не бях чувал. Балсамовият оцет беше по-стар от повечето бракове.
Съответстващи цени.
— Нещо за пиене, сър?
— Бутилка газирана вода.
— Много добре.
Той се отдръпна, разкривайки две групи в другата половина на залата без прозорци.
Първата представляваше великолепно облечена двойка на трийсетина години, стиснали чаши и наведени един към друг като двама боксьори.
Стиснати челюсти, разтворени устни и унесени погледи. Страст почти като при сношение или зле прикрита свада.
Вдясно от тях мъж с дете — дебело момиченце с руса коса. Тя беше с гръб към мене, надвесена над чинията си. На вид беше трийсет и шести или трийсет и седми размер. Мъжът се наведе ниско, за да установи визуален контакт, а лицето му се стопи в сенките. Той докосна бузата й. Тя се дръпна и продължи да яде. Беше с бял пуловер, розова карирана пола, бели чорапи и червени лачени обувки. Приличаше на училищна униформа, с изключение на обувките. Сивото спортно сако на мъжа и кафявата му риза изглеждаха вехти в сравнение с нейните дрехи.