Виждах достатъчно, за да различа дребната му фигура. Съвпадаше с описанието на Роланд Корвуц, направено от Политоу. Също и възрастта му — около шейсетте — и детето.
Той отчупи парче хляб и се изправи, за да го сдъвче, така че можах да видя по-добре лицето му. Високи плоски скули, месест нос, тясна брадичка, очила със стоманени рамки. Ако това беше жертвата ми, червеникавокафявата коса беше избледняла до рехава и сива, сресана назад.
Той се пресегна за вилицата си, нави на нея паста и я предложи на момиченцето. Тя поклати категорично глава.
Той каза нещо. Ако момичето отговори, не можах да я чуя.
Черен шевиот изпълни отново зрителното ми поле. Голяма бутилка „Акуа минерале примо Фиорентина“ и изстудена чаша бяха положени внимателно на масата.
— Готов ли сте с поръчката, сър?
Все още сит от късния обяд, избрах най-леката храна, салата от миди за четирийсет долара. Преди Смокинга да отнесе менюто, погледнах цената на водата. Само тя беше доста повече от парите за храна, отпуснати от полицейското управление на Лос Анджелис. Може би е добита на ръка от артезиански извори от високообразовани медицински освидетелствани весталки.
Отпих. Имаше вкус на вода.
Момиченцето в другия край на стаята каза нещо, което накара мъжа със сивото спортно сако да вдигне вежди.
Той отново заговори. Тя поклати глава. Стана от стола си. Полата й се беше набръчкала и той се пресегна да я оправи. Нейната ръка стигна първа. Тя стъпи здраво на краката си и разроши косата си. Обърна се.
Светла кожа, сини очи, чип нос. Непогрешимият образ на синдрома на Даун. По-голяма, отколкото я бях преценил — на десет или единайсет.
Тя ме забеляза. Усмихна се. Помаха. Каза „здрасти“ достатъчно силно, за да заглуши операта.
— Здравей.
— Отивам до тоалетната.
— Елена… — започна мъжът.
Момичето размаха укорително пръст.
— Говоря с човека, татко.
— Мила, ако ти се ходи…
Момичето тропна с крак.
— Говоря, татко.
— Знам, мила. Само че…
— Татко — рече тя, тропвайки с крак. След това: — Татко тъжен ли е?
Тя хвана лицето му с две ръце, целуна го по бузата и заподскача весело към вратата в дъното на ресторанта.
Необозначена врата — детето беше ветеран на стодоларовите вечери.
Мъжът сви рамене и изрече безмълвно:
— Извинявайте.
— Прекрасна е.
Той се върна към навиването на пастата. Хвърли поглед на часовник с диаманти. Остави вилицата и отново провери часа. Смокингът се появи.
— Всичко наред ли е, господин Корвуц?
— Да, да, благодаря, Джо.
— Радвам се да видя Елена. Настинката й по-добре ли е?
— Най-сетне.
— Умно дете, господин Кей. Харесва ли й в училище?
Корвуц кимна вяло.
— Малко вино с диетичната кола, господин Кей?
— Не, ще пиша домашно по-късно, главата ми трябва да е бистра.
— Деца — рече Джо.
Лицето на Корвуц придоби тъжно изражение.
— Струва си.
Елена се върна, играейки с ластика на пуловера си. Спря се край масата ми и посочи с пръст.
— Той е много самотен.
— Остави господина на спокойствие — каза Роланд Корвуц.
— Той е самотен, татко.
— Сигурен съм, че просто иска…
— Ти си самотен. Можеш да ядеш с нас.
— Елена…
Момичето ме дръпна за ръкава.
— Яж с нас!
— Ако баща ти няма нищо против — казах аз.
Лицето на Корвуц стана строго.
— Дааа! — запляска с ръце Елена.
— Елена, престани. Остави господина да…
Станах и пренесох чашата си на тяхната маса.
— Дааа!
— Сър, не е необходимо — каза Корвуц.
— Нямам нищо против за няколко минути…
— Дааа!
Напрегнатата двойка погледна към нас. Жената прошепна нещо на кавалера си. Той сви рамене.
— Наистина не е необходимо — рече Корвуц.
— Неходимо е, татко!
Двамата с огнените погледи се захилиха.
— Елена…
— Неходимо!
— Шшт, шшшт…
— Нехо…
— Елена! Шшт! Какво правим в „Ла Белла“?