Детето се нацупи.
— В „Ла Белла“ трябва да… — започна Корвуц, — кажи го, мила.
От дясното око на Елена потече сълза.
Роланд Корвуц я избърса и я целуна по бузата.
— Мила, в „Ла Белла“ трябва да пазим тишина.
— Мила, мила — рече Елена. — Това е мама.
— И ти си ми мила.
— Не!
Корвуц почервеня.
— Съжалявам, че ви ангажирам, сър, можете да се върнете…
— Той е самотен! Госпожица Прайс казва, че трябва да сме добри със самотните хора.
— Това е в училище, Елена.
— Госпожица Прайс казва винаги да сме добри.
— Мога да поседна, докато пристигне поръчката ми — казах аз.
— Елена, остави човека на мира.
Корвуц повиши тон. Лицето на Елена се изкриви. Той промърмори нещо, което звучеше като руски, и се пресегна към нея. Тя скочи от стола си, хлипайки. Младата жена на съседната маса извъртя очи.
— Елена…
Детето хукна към задната врата.
— Пак отивам!
— Сър, моля за извинение — каза Корвуц. — Тя е много общителна.
— Мисля, че е очарователна — опитах се да не прозвуча снизходително.
Погледът на Корвуц ми показа, че не се справих.
— Работя с деца — казах аз.
— С какво се занимавате?
— Детски психолог съм.
— Добре — рече той абсолютно незаинтересовано. — Приятна вечеря — добави, като хвърли поглед към моята маса.
Извадих чисто новата значка на консултант към полицейското управление на Лос Анджелис, която шефът достави експресно у дома снощи, и я сложих на масата пред него.
— Когато имате време, господин Корвуц.
Челюстта му увисна. Сивите очи зад дебелите очила се облещиха. Въпреки оскъдната светлина зениците му се свиха до точки.
— Какво, по дяволите…
Прибрах значката в джоба си.
— Трябва да поговорим. Не става дума за вас, а за Дейл Брайт.
Той започна да става от стола си, но размисли. Ръцете му се свиха, но останаха на масата.
— Разкарайте се оттук…
— Изминах пет хиляди километра, за да говоря с вас. Дейл Брайт може да е убил други хора. Изключително мръсни убийства.
— Не знам за какво говорите, дявол да го вземе.
Изправих се, закривайки го от интереса на съседната двойка или на Джо. Запазих усмивката на лицето си, имитирайки приятелски разговор.
— Дейл Брайт. Бивш председател на комитета на наемателите на Западна трийсет и пета улица.
Раменете на Корвуц се събраха около врата му. Пръстите му докоснаха ножа за масло.
— Вие не сте заподозрян, но Брайт е. Трябват ми подробности, всяко нещо, което да ни помогне да го намерим.
В ъглите на устата на Корвуц се събра слюнка.
— Нищо не знам.
— Само един кратък разговор в удобно за вас време…
— Отново ме тормозят.
— Ако сътрудничите и ни помогнете да открием Брайт, ще сложа край на…
— Нищо не знам. — Думите се процедиха през стиснати устни.
— Даже и впечатления. Как е изглеждал, навиците му.
— Сухо оченце! — обяви един глас зад нас.
Елена заподскача към мене със смачкана салфетка в ръка.
— Този човек трябва да си върви — каза Корвуц.
— Не, тат…
— Да!
— Татко ме натъжава!
Корвуц се пресегна рязко и я хвана за ръката.
— Животът е тъжен. Даже и ти ще го разбереш.
Той повлече плачещото дете навън от ресторанта. Объркан, Джо гледаше как се затръшва вратата. Тенорът от уредбата стенеше.
Младата жена каза:
— Как може да водиш дете на такова място?!
Младият мъж оправи ръчно подшития си ревер.
— Особено такова дете. Давай да поръчваме.
Двайсет и трета глава
Елегантни хора разхождаха префинени кучета по „Парк авеню“.
Сградата на Роланд Корвуц, от западната страна на улицата, беше на десет етажа, от сив камък, с по един апартамент на етаж.
Блестящи месингови колони подпираха безупречна червеникавокафява тента. Килим от някакъв устойчив на атмосферните условия материал, който изглеждаше достатъчно добър за у дома, водеше до плътно затворена стъклена врата с месингов обков. Табелата „Всички посетители се регистрират“ беше от същия лъскав метал. Както и звънецът.