Вътре във фоайето облечен в червена ливрея портиер си почиваше в кресло с извити крака и ме наблюдаваше как го наблюдавам. Латино, с мустаци и твърде млад, за да е пенсионираното ченге, за което спомена Политоу.
Докато приближавах, той остана на мястото си. Светлина от кристален полилей хвърляше кехлибарен оттенък върху пода на черни и бели квадрати на фоайето. Ламперията от тъмно дърво блестеше като разтопен шоколад.
Портиерът не помръдна, докато не натиснах копчето. Дори и тогава движенията му бяха лениви.
Открехна вратата няколко сантиметра.
— Какво обичате?
— Идвам при господин Корвуц.
— Очаква ли ви?
— Много се надявам.
— Име?
— Д-р Делауер.
Той затвори вратата и взе телефона. Поспрях се на сянка под тентата и се подготвих за отказ, даже може би и за предупреждение да престана да досаждам. Почувствах вина, че развалих вечерята на Елена, след това се сетих за семейство Сафран и потиснах гнева си.
Портиерът затвори телефона и пак открехна вратата.
— Слиза.
След няколко минути се появи Роланд Корвуц в кафява риза с къс ръкав, провиснали сиви панталони и бели гуменки, гушнал малък бял померански шпиц.
Приготвих се за гневен изблик. Лицето му беше безизразно.
Портиерът изпълни основната функция от длъжностната си характеристика и Корвуц излезе на улицата. Той посочи в движение на юг, все още с кучето на ръце.
Дребен мъж, но крачеше бързо. Настигнах го. Померанският шпиц джафна радостно. Близна ме по ръката.
— Всички смятат, че сте страхотен — каза Корвуц.
Дребен мъж със силен баритон. В относителната тишина акцентът му беше по-отчетлив.
— Деца и кучета — рекох аз. — Понякога са добри познавачи на човешкия характер.
— Глупости — отвърна Корвуц. — Имах ротвайлер, обичаше всички, даже и най-долните отрепки.
— Може би това куче е по-умно.
— Джиджи — каза Корвуц. — Така се казва.
Той закачи розова каишка на нашийника й с кристали и я сложи на земята.
— Като във филма ли?
— Жена ми харесва филма — поклати глава той.
Джиджи се затича. Изминахме една пресечка. Корвуц почака, докато Джиджи проучи една улична лампа.
— Благодаря ви за срещата — казах аз.
Без отговор.
— Съжалявам, че ви провалих вечерята.
— Ако не бяхте вие, щеше да е нещо друго. Дъщеря ми. Обича това място, но не е готова за него.
— Натискът да пази тишина е твърде силен.
— Понякога Елена е свръхстимулирана, както го наричат.
— Говорех сериозно, сладко дете е според всякакви критерии.
Корвуц ме изгледа.
— Наистина ли сте психолог?
— Искате ли да ви покажа свидетелството си?
Той се засмя.
— Тя ми е единственото дете. Късно се ожених.
Кучето задърпа розовата каишка.
— Добре, добре — каза Корвуц и й позволи тя да го води.
Десет крачки по-късно.
— Този тип Брайт наистина ли е убил човек?
— Може би дори няколко души.
— Шантава работа.
— Никога ли не сте го подозирали за семейство Сафран?
Той вдигна ръка.
— Ей, ей, за тях няма да говоря, по никой начин. Само проблеми са ми донесли.
— Интересува ме единствено Брайт…
— С Брайт съм се срещал само два пъти, нали разбирате? Помня само, че беше голям подмазвач. Господин Кей това, господин Кей онова. По онова време в сградите ми имаше четиристотин и петдесет, четиристотин седемдесет и пет наематели. Какво ми пука за „господин Кей“?
— За какво ви се подмазваше?
— Опитваше се да стане най-добрият ми приятел, сякаш не разбирам кога ми лижат задника.
Корвуц забави крачка, наблюдавайки как кучето души поредната улична лампа. Намести очилата си. Джиджи си промени намеренията и отново тръгнахме.
— Доста време й трябва да си свърши работата. Хайде, куче. Имам да пиша домашно.
Повторих въпроса си.
— Брайт имаше идеи — каза Корвуц. — В моя полза. „Направете комитет на наемателите, господин Кей, това ще улесни нещата.“ Смятах, че са глупости.
— Но сте се съгласили.
— Някой има нужда от помощ, без да ми дере две кожи от гърба. Мислех си, че Брайт ще поиска нещо и ако не ми изнася, ще му откажа. Оказа се, че няма такова нещо.