Мълчание.
— Вече ми казахте, че го е правила — рекох аз.
— Казах, че тя ми се обади, че на Брайт му трябва апартамент.
— Живеела е при съпруга си, но е имала апартамент на Западна трийсет и пета улица?
Корвуц погледна настрани. Жилите на врата му бяха като миниатюрни въжета на мост.
— Дадох й апартамент и какво от това?
Джиджи опъна каишката към поредното кошче.
— Хайде пак — рече Корвуц.
— В коя пиеса е играела Соня, когато се е запознала с Дейл Брайт?
— Кой да помни?
— Гледахте ли я?
— Непрекъснато ме канеше. Безплатно. Накрая трябваше да отида. Някакво тъпо място.
— В центъра ли?
— Ийст Вилидж, не беше театър. Стая над някакъв мексикански ресторант, бяха сложили столове, пиано, черни завеси. Всички бяха в черно, черни хавлии, черни качулки. През цялото време обикаляха и пееха. Накрая някой повърна. Тогава ръкопляскахме.
— Как се казваше представлението?
— Може би „Черни хавлии и повръщане“? — изкиска се на собственото си остроумие.
Извадих списъка, който бях направил от вестниците, и започнах да чета заглавията.
— Да — рече Корвуц, — това е, „Празник на черния нос“. Какво, по дяволите, означава „черен нос“? Попитах Соня. Тя каза, че е изкачване в мозъка на човек. Като тунел. — Зачовърка в носа си. — Тук е истината. — Смях. — Апчих! Няма вече истина.
Джиджи провери сандъчето с цветя на една висока тухлена сграда. Прегледах рецензиите за „Празник на черния нос“. „Таймс“ беше единственият вестник, който бегло споменаваше пиесата. „Неоабсурдистка драма, изследваща мистични метамотивации.“ Не се споменаваха автори и актьори.
— Колко души участваха в представлението? — попитах аз.
— Има ли значение?
— Може би.
— Колко ли? Четирима? Не знам. Не бяха много.
— Дейл Брайт беше ли сред актьорите?
— Може би.
— Как така може би?
— Казах ви, качулки, лицата не се виждаха, може да е бил той, а може да е бил и Мики Маус.
— Соня със сигурност ли каза, че са се запознали на постановката?
— Да, да.
— Какво още знаете за него?
— Нищо.
— Когато семейство Сафран изчезнаха…
— Ааа, не, не, казах ви, за това не говорим. Едва не ми съсипаха живота.
— Сафранови ли?
— Ченгетата. Тормозеха ме, опитвам се да правя бизнес, те идват в офиса със значки — чао, бизнес. Онзи италианец, прилича на гангстер. Тормози ме, защото съм беларусин, пита ме за контрабанда, за мафията в Москва. Глупак.
— Предубеден — отбелязах аз.
— Непрекъснато му повтарях: „Виж, нищо няма да намериш, защото няма нищо за намиране“.
Джиджи изприпка до един изхвърлен кашон и вдигна краче.
Корвуц поздрави въздуха над главата си.
— Най-сетне, куче.
— Сафранови ме интересуват само защото… — започнах аз.
— Приятна вечер и успех. Единствената причина изобщо да разговарям с вас е, защото не искам да безпокоите детето ми. А и нямам какво да крия. Скоро ли се връщате в Ел Ей?
— Съвсем скоро.
— Много здраве на палмите.
— Разговорът за Сафранови доста ви тревожи.
Той издиша със затворена уста, което изду кожата около устните му.
— Ако нямате какво да криете… — казах аз.
Въздухът излезе със съскане.
— Може да са отлетели на луната. Може Подлизурко да им е направил нещо. Дали ми пука? Никак, ама съвсем никак.
— Удобно отърваване от неудобни съседи — казах аз.
— Ей — рече той, — не ми приписвайте разни работи. Трябва ли да плача за тях? Караха се с мене само заради караницата. Отървах се от всичко това.
— От караницата ли?
— От комунизма… малко бавно куче, хайде свършвай, свършвай.
— Сафранови комунисти ли бяха?
— Досаждайте на някой друг, господине.
— Соня в града ли е?
— Трябва ли да знам?
— Обадете й се. Ако може да се срещне с мене веднага, приключвам с вас.
— И без друго приключвате.
— Обадете й се.
— Защо да ви правя услуга?
— Детето ви и кучето ви ме харесват.
Той ме стрелна гневно с очи и се засмя.
— Защо не, Соня ми препоръча глупавия подлизурко, аз ще й препоръчам вас.