Той ме остави да чакам пред своята сграда, връчи померанския шпиц на портиера и използва вътрешния телефон. Кратък разговор, последван от жест, че всичко е наред.
Безмълвно казах: „Благодаря“. Корвуц не даде знак да е забелязал, докато прекосяваше фоайето.
Портиерът го последва. Безучастен, докато кучето ближеше лицето му.
Двайсет и четвърта глава
Соня Глушевич живееше в крепост от жълти тухли, която заемаше една трета от разстоянието между две пресечки на Източна деветдесет и трета улица.
Вратите на това фоайе бяха широко отворени. Огледални стени се редуваха с плоскости, покрити със златисто кадифе. Повехнали палми жадуваха за нещо повече от изкуствена светлина.
Двама портиери без шапки седяха зад пластмасовия плот и не обръщаха внимание на охранителните монитори. Името на Соня Глушевич предизвика раздвижване, докато продължаваха да разглеждат някаква брошура за конни залагания.
— Кой апартамент?
Мъчително дълга проверка в тетрадка с черна пластмасова подвързия.
— Двайсет и шест — единайсет.
Облицованият в метал асансьор се довлече до двайсет и шестия етаж. Коридорите бяха покрити с блестяща мед на петна, които трябваше да приличат на патина. Килимът в ръждив цвят отдавна беше изгубил чара си.
Почуках на вратата на Соня Глушевич. Жената, която отвори, носеше кимоно в яркозелено и оранжево и златни сандали на висок ток.
В началото на четирийсетте, сочна и хубава, с твърде черна коса, огромни мигли и яркочервени устни. Лицето й беше покрито с току-що нанесена пудра. Парфюм с аромат на ванилия изпълни коридора.
— Госпожа Глушевич? Алекс Делауер.
— Соня. — Две меки ръце хванаха моята. Още ванилия, докато месеше кокалчетата ми. — Моля заповядайте.
Дневната й беше квадратна, светлосиня, обзаведена с черни кадифени кресла, бели килими, барокови масички от злато и стъкло. Улични сцени от Париж с твърде много боя и недостатъчно пропорция висяха по стените. Черен лакиран бюфет съхраняваше колекция от безформени керамични изделия.
Тя се настани на крайчеца на едно диванче и ми посочи стол, поставен така, че коленете ни се оказаха на сантиметри едно от друго. Прозорци без завеси гледаха към Ийст Ривър и нощните светлини на Куинс.
— Благодаря ви за срещата.
Прошумоля коприна, докато кръстосваше краката си. Златна верижка обвиваше меката бяла шия. Допълнителен отблясък хвърляха огромни халки на ушите, голям пръстен с масивен аметист и дамски „Ролекс“ със злато и диаманти.
— Алекс — рече тя. — Това е популярно руско име. Да нямате руска кръв?
— Не, доколкото зная.
— Заповядайте. — Тя посочи към малката масичка, на която бяха подредени бисквити, парченца сирене, забучени с клечки за зъби, отворена бутилка ризлинг и две кристални чаши. Приглушената светлина подчертаваше гледката към реката и беше благоприятна за външния й вид.
Налях вино и за двама ни. Първата й глътка не намали нивото на течността. Аз отпих още по-малко.
И двамата се усмихвахме и се преструвахме, че компанията на другия ни доставя удоволствие. Също като несполучлива сляпа среща.
Беше използвала петнайсетте минути, които ми трябваха да стигна пеша от дома на Корвуц до „Парк авеню“, да си сложи грим и да подготви малкото угощение.
— Господин Корвуц разказа ли ви нещо? — попитах аз.
— О да, разбира се. — Звънтящ глас, славянски оттенък. Демонстрация на малки бели зъби, докато кривата усмивка намекваше за момичешка палавост. — Роланд каза, че сте много любопитен. Не спомена обаче, че сте много хубав.
Тя сложи сирене на една бисквита и отхапа. Заигра се с клечката за зъби.
— Мислите, че Дейл е убил някого?
— Възможно е.
— Добре.
— Това не ви ли изненадва?
— Разбира се, че ме изненадва. Сирене? Хубаво е.
Бях платил четирийсетте долара за салатата в „Ла Белла“, но си тръгнах, преди да я донесат. Въпреки това нямах апетит за нищо друго освен информация.
Взех си една бисквита.
— Разкажете ми за Дейл моля.
— Какво да ви разкажа?
— Какъв беше той?
— Мил. Услужлив — каза Соня Глушевич. — Обичаше да помага на хората.
— На вас помагал ли е?
— О, да.
— С какво?
— С репликите ми, как да говоря, как да се гримирам. Това е различно.