— Кое?
— Театралният грим. Трябва да е категоричен.
— Дейл ли ви го каза?
Кимване.
— Дейл има ли опит с театралния грим? — попитах аз.
— За опит не знам. Той е много, много добър. Артистичен е.
— По време на „Празник на черния нос“ ли се запознахте?
— О да. Аз бях Неврона, пътешественичка в мозъка, а Дейл беше сър Аксон. Той ми показа как да използвам светлината и мрака. — Докосна единия си клепач. — Как да изглеждам тайнствено на сцената. Как да направя лицето драматично.
Роланд Корвуц описа актьорите като напълно скрити от тъмни роби.
— Значи вие двамата сте станали приятели — казах аз.
Соня Глушевич отпи вино.
— Дейл наистина беше много дружелюбен.
— Не изглеждате много изненадана, че е заподозрян в убийство.
— Всичко може да е изненада. Или нищо, зависи.
— От какво?
Тя наклони глава на една страна.
— Ако вярваш на хората, те те изненадват.
— Вие не вярвате ли?
— Вече не — отвърна тя. — Всеки ден мъжът ми казваше, че ме обича. Всеки божи ден, в шест и половина, първото нещо, когато се събуди, даже преди да си измие зъбите. „Обичам те, Сони.“ Прикриваше уста, за да не ми пречи с дъха си. — Ръката й се премести на корема й, след това се спусна към коляното. — Той беше хирург. Всеки петък ми носеше цветя, всички жени завиждаха. Работеше толкова много, пластичен хирург беше моят Стиви. Дълги часове. Дълги, дълги, дълги часове. — Зъбите й блеснаха. — Наемаше малки, сладки пуерторикански сестри. Сега е женен за една от тях.
— Аха.
Тя прекръстоса крака. Платът се размести, разкривайки част от месесто бяло бедро. Един от сандалите й се размърда.
— Познавахте ли Дейл, докато бяхте омъжена? — попитах аз.
— О, да.
— Каква беше връзката ви?
Крива усмивка.
— Искате да знаете дали спях с него? Малко, да, случваше се. Стиви се забавляваше със сестрите си. Щом може за петела, защо да не може и за кокошката?
— Само малко ли? — попитах аз.
— Харесваше ми да го правя. На Дейл не толкова.
— Без ентусиазъм?
— Имаше ентусиазъм — каза тя. — Когато го правеше. А той беше способен. Проблемът не беше в способностите, а в честотата.
— Някакъв признак да е бил гей?
— Каза ми, че не е.
— Вие сте го питали?
— Беше тъжен момент за мене. — Раменете й се отпуснаха. — Намерих бележка от платинената карта „Американ експрес“ в джоба на сакото на Стиви. Много скъпа вечеря в един ресторант в Хемптънс, в който бях помолила Стиви да ме заведе. Той така и не го направи.
— Какъв негодник — казах аз.
— О, да, Алекс. Голям негодник. Затова се натъжих. Разплаках се пред Дейл, казах му моля те отнеси се с мене като с жена. Вместо това той беше мил.
— Мил ли?
— Като приятелка.
— Добър слушател?
— Държане за ръка, слушане, прегръдки. Малка целувчица тук. — Докосна върха на носа си. — Нещо по същество? Не.
Тя премести тежестта си, разкривайки още бедро.
— Не мога да повярвам, че ви е отхвърлил — казах аз.
Очите й се навлажниха.
— Сигурно ме лъжете, но въпреки това ми харесва.
Тя отпи от виното и погледна към тавана. Брадичката й потрепери. Тя прикри бедрото си.
— Значи вие сте го попитали дали не е гей и той е отрекъл.
— Веднага, да.
— Въпросът притесни ли го?
— Съвсем не — рече тя. — Засмя се и промени темата.
— На какво?
— „Толкова си хубава, Сони.“ — Дълбока въздишка.
— Женствен ли беше?
— Не — рече тя. — Не бих казала.
— Не сте сигурна.
— Не, сигурна съм, определено не беше. Дейл не беше женствен, а просто чувствителен.
— Услужлив?
Тя намигна.
— За разлика от истинските мъже, а?
Засмях се.
— Още нещо, по което се различаваше — рече тя. — Много спретнат и чист, винаги ухаеше на чисто. И без играчки. Нямам предвид секс играчки, а бързи коли, големи часовници, големи телевизори, уредби. Стиви обича тези играчки.
— А Дейл не е имал нищо такова.
— Дейл нямаше нищо. Един диван за спане, джинси и пуловери в килера, нямаше нормална храна в хладилника, само сок и вода, една раница и едно сандъче.