— Сандъче ли?
— Зелено сандъче. От армията.
— Дейл ви е казал, че е ветеран?
— Капитан, пет години.
— Къде е служил?
— В Германия. Поправял е танкове.
— Механик значи?
— Много беше сръчен — каза тя. — Веднъж ми оправи печката, лампичката не светеше. И тоалетната. Тоалетната два пъти.
— Говорим за апартамента ви на Западна трийсет и пета улица?
Тя перна чашата си с червен нокът.
— Алекс, аз бях много, много самотна в голямата къща, Стиви работеше по цял ден с малките сестри. Роланд имаше нова сграда, аз работех върху пиесата, защо да се прибирам в Лонг Айлънд всяка вечер?
— Обзавели сте се с апартамент, после сте намерили и на Дейл.
— И аз обичам да помагам. — Усмивка. — Разговарям с вас.
— Оценявам го. Значи…
— Колко време ще останете в града, Алекс?
— Утре си тръгвам.
Тя цъкна с език.
— Често ли идвате?
— От време на време.
— Хубав град е — рече тя. — Винаги е вълнуващ.
— Къде живееше Дейл, преди да се премести в сградата на Роланд?
— На хотел.
— Спомняте ли си името му?
— Никога не съм го знаела — рече тя. — Дейл ми каза, че не е хубав. Тогава му казах: „Знаеш ли какво, имам вариант за тебе“. Говорих с Роланд и Дейл се премести при мене.
— Какво още ви е разказвал за себе си?
— Това е всичко.
— Нещо за семейството си?
— Каза, че няма семейство.
— Защо?
— Родителите му починали. Затова се преместил в града.
— От Калифорния.
— От Калифорния ли? — рече тя. — От Вашингтон.
— От там ли ви каза, че е?
— Говореше за столицата, за политиците, които лъжат през цялото време. Може и той да е бил политик, а?
— Преди да се премести тук, той е живял в Сан Франсиско.
— Никога не е споменавал Калифорния.
— Да е споменавал за сестри или братя?
— Каза, че е единствено дете. — Усмивка. — Поредната легенда?
Кимнах.
— Дейл, Дейл, Дейл — рече Соня Глушевич. — Сега разбрахте ли какво имам предвид за доверието?
— Какво още ви е казвал?
— Вече ви казах — нищо, Алекс. Не опитахте от сиренето, хубаво е.
Отхапах от крайчеца на едно кубче. Гумено и твърдо по ръбовете.
— Нищо друго ли не можете да ми разкажете за Дейл?
— През повечето време аз говорех, а Дейл слушаше. Беше добър приятел, когато имах нужда от добър приятел. А сега може би е убил някого? Кого?
— Може да са няколко души.
Тя трепна.
— Толкова пъти съм била сама с него. Винаги е бил добър.
— Услужлив — казах аз.
— Много услужлив. Най-услужливият човек, когото съм срещала.
Тя стана да отиде до тоалетната и когато се върна след няколко минути, беше без бижута, с по-малко грим и косата й беше вдигната.
Изглеждаше по-обикновена, но и по-млада.
— Не сте помръднали — рече тя, оставайки права. — Нито на сантиметър.
— Да не сте се притеснявали, че ще открадна сребърните лъжички?
Тя се разсмя.
— Утре ли си тръгвате? Сутринта или вечерта?
— Полетът ми е рано сутринта.
Клепките й трепнаха.
— Приятен път, Алекс.
Протегна ръка.
— Ако нямате нищо против, само още няколко въпроса.
Тя въздъхна и седна.
— Сега искате да говорим за семейство Сафран, нали? Роланд каза, че според вас Дейл ги е убил.
— Това изненадва ли ви?
— Тези двамата — рече тя, — кой знае за такива хора…
— Какви хора?
— Такива едни. — Тя направи кисела физиономия. — Немарливи, мръсни, все едно не се къпят. Дейл казваше, че са като хлебарки.
— Паразити — казах аз.
— Мърсяха имота на Роланд, не бяха честни с него. Как само се отнасяха с кучето.
— Били са жестоки с кучето си?
— Дейл каза, че никога не го разхождали, цапало вкъщи.
— Дейл е ходил у тях?
Устата й се отпусна, но погледът й стана твърд.
— Сега за пръв път се замислям за това.
— Дейл и Сафранови не са се разбирали — казах аз. — Не е имало причина да ходи у тях.
— Както и да е — рече тя. — Роланд никога не е молил Дейл да му помага, никога.