— Роланд със сигурност е искал да ми кажете това.
— Роланд не е някакъв гангстер. В Беларус беше чиновник в една болница, помагаше на старите хора да си получат лекарствата.
— Вечерта, когато са изчезнали Сафранови, те са ходили на театър в центъра. „Празник на черния нос“ още ли се играеше?
— Играеше — засмя се тя. — По-скоро куцукаше. Имахме четири представления.
— Семейство Сафран идваха ли?
Бавно кимване.
— Дейл ги е поканил — казах аз.
— Попитах го защо, защо да не сме любезни, отговори той.
— Хареса ли им пиесата?
— Не знам.
— Видяхте ли Дейл заедно с тях след представлението?
— Не знам — повтори тя. — Свалях си грима. Това отнема време.
— И Дейл вече си е бил тръгнал.
— Да.
— Видяхте ли Сафранови повече след това?
Дълго мълчание. Поклащане на глава.
— Боже мой. Дейл.
— След този случай Дейл участвал ли е в други продукции?
— Не.
— Как прекарваше времето си?
— През повечето време бях в Лонг Айлънд. Използвах апартамента, когато не исках да карам обратно.
— Дейл имаше ли работа?
— Каза, че ще си потърси, но не сега, имал пари. От родителите му, не много… това също е било лъжа, нали?
— Наследил е доста голяма сума — отвърнах аз. — След като е напуснал сградата на Роланд, не е известно да е работил някъде. Каква работа каза, че си търси?
— Не спомена… а, сетих се още нещо. Каза, че смята да пътува.
— Къде?
— По света. Сякаш е едно място. Казах му: „Дейл, повярвай ми, светът не е едно място, това са малки кутийки от хора, които се мразят и убиват един друг, и никой не обича нищо различно. Искаш ли да отидеш в Беларус и да видиш защо я напуснах?“. Той рече: „Не, Сони, имам предвид големите градове. Париж, Лондон, Рим“. Попитах го защо не е ходил в големите градове, когато е бил капитан в Германия. Каза, че е бил много зает в армията. Но може и да не е бил в Германия, нали?
— И аз така мисля — рекох.
— Само лъжи — каза тя. — Добре, какво друго?
— Имате ли някакви негови снимки?
— Не пазя сувенири.
Попитах я за физическо описание. Картината, която нарисува — висок, едър, плешив — отговаряше на всичко, казано от Корвуц.
— Кафяви очи — добави тя. — Меки очи. Понякога носеше очила, понякога лещи.
— Може да ви прозвучи странно, но обличал ли се е някога в женски дрехи?
— Не и на улицата.
— Не сте изненадана от въпроса.
— В „Черния нос“ едно от момичетата — играеше Система — беше едро, четирийсет и четвърти или четирийсет и шести размер. От време на време Дейл се шегуваше.
— С размера й?
— Не, не, с дрехите. Обличаше ги, слагаше си перука, говореше с тънък глас. Много смешно.
— Майтапел се е.
— Какво, да не би да има някакви странности в тази насока?
Свих рамене.
— Да не би да е шантаво секс убийство? — попита тя.
— Трудно е да се каже какво е.
— Леле… май съм извадила късмет. Дейл винаги е бил добър с мене, но откъде да знам? Уморих се вече, Алекс. Много приказки.
Тя ме изпрати до вратата, наклони се към мене и ме целуна по бузата в облак от ванилия.
Благодарих й отново.
— Защо пък не? — рече тя. — Може би някой ден ще видя Калифорния.
Двайсет и пета глава
— Шефът получи ли това, за което беше платил? — попитах Майло.
— Ще ти кажа, след като говоря с него.
— Кога ще стане това?
— Когато дворецът ни призове.
Пет следобед, мрачно небе, тежък въздух в Лос Анджелис. Бяхме в едно кафене на „Санта Моника булевард“, прочуто с омлетите си с размер на капак на улична шахта. Кафе за мене, кафе и порция канелени бухтички за него. Преди два часа беше приключил късния си обяд в „Могул“. Дрехите му ухаеха на интересна смес от кимион и следобедната му пурета.
Преди да си легна снощи, му оставих съобщение, преразказващо накратко какво бях научил в Ню Йорк. Не получих обратно обаждане, защото наблюдавал Тони Манкузи до изгрев-слънце.
Той потърка очи.
— Дейл е очистил Сафранови… добре, изкара си парите, дай да ти платя недоядената порция маруля за сто долара.
— Четирийсет — казах аз. — Маруля и миди.