— Сюзън Апъл и Барбара Бруно… да почнем по азбучен ред.
Толкова бързо натискаше бутоните, че сбърка и трябваше да почне отначало.
— Госпожо Апъл? Лейтенант Стърджис… аз… да, знам, че е тежко, госпожо, много съжалявам, че е вашият… не се налага да се разкопава повече, не се обаждам за… разбира се, госпожо Апъл, оценяваме го, но трябва да ви задам още един въпрос.
Той затвори и потърка лицето си.
— Не познава никого на име Брайт, Дейл, Ансел или нещо такова. Изобщо не познава никого, който би могъл да извърши нещо толкова ужасно, същото важи и за сестра й, защото социалният им кръг бил един и същ.
— Много близки — казах аз.
— Притежават общ имот и не са се съдили. Може да са сиамски близнаци. Все едно, ще опитам Бруно… не, гласова поща, няма смисъл да оставям съобщение, Апъл ще я намери преди това. Благодаря за закуската, отивам да си купя „Ред бул“ и провизии и да се подготвя за чудесата на „Родни драйв“.
— Ти плати закуската.
— Имах предвид умствената стимулация.
— Искаш ли компания?
— Робин още ли е заета с проекта си?
— Ще вечеряме в седем, след това отново се захваща за работа.
— Поиграй си с кучето тогава… благодаря ти за предложението, Алекс, но пътуването до Ню Йорк за четирийсет и осем часа е предостатъчно. Освен това изобщо не съм забавна компания, когато съм в мозъчна смърт. И само не казвай, че вече си го виждал.
Вечерята беше агнешки котлети, салата и бира. В девет вечерта Робин се беше върнала към дърворезбата, а аз се бях излегнал на дивана в кабинета си и четях вестник. Бланш се сви до мене, преструвайки се, че се интересува от събитията на деня. В десет и половина се събудих рязко, чувствайки сърбеж по цялото тяло, сякаш кожата ми беше отесняла. Бланш хъркаше блажено. Сложих я в леглото и отидох до ателието.
Робин седеше на пейката си, изрязваше и дълбаеше.
— О, не. Бедничкият.
— Какво?
— Заспал си и сега си бодър.
— Толкова ли е очевидно?
Тя остави длетото и докосна лицето ми.
— Коженият диван. Имаш следи от шевовете.
— Същински Шерлок Холмс си — казах аз.
— Искаш ли да дойда с тебе?
— Къде?
— Където ще ходиш.
— Нямам намерение да ходя никъде.
— Не? — рече тя. — Добре, тогава ще оставя работата и можем да играем скрабъл.
Покритият с фладер кленов гръб на мандолината на интернет бизнесмена лежеше на безупречно чистата пейка. На пода имаше малка купчинка стърготини.
— Не преча на гениите.
— Почти — каза тя. — Какво смяташ да правиш?
— Може да се присъединя към Майло. Той следи Тони Манкузи, може да го привика на разпит.
Тя се усмихна.
— Сега вече съм сигурна, че си ти, а не някой извънземен клонинг. Целуни ме и изчезвай.
Обадих се от улицата.
— Миелинът ти ще залинее — рече той.
— И без друго имам прекалено.
— Олицетворение на зрелостта.
— Не по мое желание.
Беше взел един очукан кафяв шевролет „Камаро“ от полицейския паркинг, паркиран на десетина метра северно от сградата на Тони Манкузи, обърнат по такъв начин, че светлината от улицата да осветява задната му част, а не шофьорското място.
Той ме видя и отключи колата.
Вътре миришеше на пот, тютюн и свинско. Три кутии от ребърца, оглозгани до кокал, деляха задната седалка с купичка от пържен ориз, няколко малки пластмасови чашки, в които е имало кисело-сладък сос, омазнени салфетки, използвани влажни кърпички и чифт счупени клечки за хранене. Три кутийки „Ред бул“ бяха смачкани до дискове. В скута на Майло имаше термос с дизайн на карета.
Лицето и тялото му се сливаха в обща тъмна маса. Когато очите ми привикнаха, видях, че се е преоблякъл в черни велурени панталони, найлонов кобур през рамото с деветмилиметровия му пистолет и нови на вид гуменки.
— Изтупал си се.
Той извади слушалките на айпода от ушите си и го спря.
— Каза ли нещо?
— Само здрасти.
— Бих ти предложил кльопачка, ама на̀.
— Ял съм.
— Поредната салата в горната граница на доходите ли?
— Готвихме си сами.
— Човек от народа.
— Какво слушаш?
— Противно на стереотипа, не е Джуди, Бет, Лайза или Барбара. Познай.