— Джаз.
— Бетовен. „Ероика“.
— Колко си изискан — казах аз.
— Айподът е на Рик. Взех го погрешка.
Седяхме един час. Обади се холивудският патрул. От Уилсън Гуд нямаше и следа.
В един и половина през нощта досадата от следенето стана нетърпима. Реших, че ще му посветя още един час, след това ще се прибера да си легна и да си оправя часовите зони.
— Ще дремна, докато си тук — каза Майло. — Ощипи ме, ако стане нещо.
Той издърпа седалката си назад докрай и положи глава на облегалката. Двайсет минути по-късно се събуди с ужасяващ гърлен звук и облещени очи.
— Колко е часът?
— Два без десет.
— Искаш ли да дремнеш и ти?
— Не, мерси.
— Искаш ли да си ходиш?
— Може би след малко.
— Досадно е, нали ти казах — рече той. — Лека нощ.
— Сигурно е хубаво да си прав понякога — казах аз. — Ударението е на „понякога“.
— Олеле, липсата на сън изважда на показ лошите черти… — Нещо вляво го накара да се обърне рязко.
Проследих погледа му, но не видях нищо. След това входната врата на сградата на Тони Манкузи се отвори. Майло сякаш го беше надушил.
Някакъв човек излезе на улицата. Прегърбен, шишкав, с провлачена походка.
Тони Манкузи тръгна на юг към тойотата си, качи се и подкара към „Сънсет булевард“.
Майло свали шофьорския прозорец и го проследи с поглед. По-голямата част от гледката ми беше закрита от паркираните коли, но успях да видя двете точки на стоповете му двайсетина метра по-нататък.
Манкузи измина една пресечка и не спря на стоп.
— Първо нарушение — рече Майло, включвайки двигателя. — Да се надяваме, че ще има и други.
Тойотата се отправи на запад по „Сънсет“, подмина Западния педиатричен медицински център и продължи през болничния комплекс. В този час булевардът беше пуст до Вайн, където нощният пейзаж беше изпъстрен със скитници, наркомани и общи работници, чакащи автобуса.
Липсата на движение принуждаваше Майло да се държи на разстояние от тойотата, но пък по този начин стоповете на Манкузи се превърнаха в пътеводни светлини. Емблемата на голям магазин за офис материали освети петно от червен сос в крайчеца на устата му. Като добавим черната коса и сивата кожа, имаме готов Дракула с предпочитания към трансмазнини.
На Хайленд Манкузи попадна на червен светофар, даде неправилно на заден и навлезе в лентата за ляв завой.
— Тони, Тони — промърмори Майло и запази разстоянието от половин пресечка.
Зелената светлина проблесна, Манкузи зави и сви в един тъмен паркинг от източната страна на авенюто. Стоповете изгаснаха, когато спря до една сергия за хранене със спуснати щори.
Майло загаси фаровете на камарото и започнахме да го наблюдаваме от другата страна на Хайленд.
Голям изрисуван постер на покрива на сергията изобразяваше весело прасе със сомбреро и шарено наметало. „Такос при Гордито“.
Манкузи остана в колата си. Минута и половина по-късно от сенките се появиха три жени.
Големи прически, микроскопични поли, високи токчета, чантички на верижки.
С полюляващи се бедра и плавна походка те се приближиха до отворения шофьорски прозорец на Манкузи.
Приглушен разговор, отметнати със смях назад глави.
Две от жените си тръгнаха. Онази, която остана, беше с тупирана платиненоруса коса, голям бюст и кльощави крака. Червено потниче разкриваше плосък корем над миниатюрна яркорозова пола — не, по-скоро шорти.
Блондинката се понесе към седалката до шофьора, оправи си косата, подръпна потничето си и се настани в тойотата.
— Явно Тони не е гей — казах аз.
Майло се усмихна.
Манкузи подкара по-бързо по Хайленд на юг към Шеста улица, зави наляво и профуча покрай Хенкок парк, през Уиндзър скуеър с неговите стари дървета, широки морави и забележителни сгради.
Един внезапен завой го изведе на север на „Ардън булевард“, по който измина една пресечка, спря и паркира пред една мини тара.
Тиха, тъмна улица. Широк изглед и един процеп, където едно улично дърво беше поддало.
Стоповете на тойотата продължаваха да светят. Десет секунди по-късно тя потегли, измина още една пресечка на север и паркира отново, този път пред един джорджиански шедьовър, почти закрит от три огромни хималайски кедъра.