— Та ти умря преди година, Кейн.
— Преди сто години, Клара. Времето при нас се проявява различно.
— Какво ще стане сега? — погледна трепкащия му образ. — Това е абсурд, не мислиш ли?
— Абсурд е животът. И нищо друго.
Той полетя към тавана.
— Време е да си тръгвам…
— Почакай! — изкрещя тя и в безсилието си се опита да скочи към него. — Толкова си далеч! Къде отиваш? Закъде бързаш?
Постепенно образът му изчезна в бялото на тавана, върху който останаха да шарят само светлосенки.
— Ще дойда, Кейн! — провикна се тя към тавана. — Накрая на вселената!
Погледът на Клара се плъзна по бляскавата морска повърхност, потъваща в мрак. Носталгията по залязващия ден беше нищожна в сравнение с тъгата й по Кейн. Може би трябваше да го последва, за да бъдат вечно заедно — там, сред тишината на безкрая.
Разгърна ръце, затвори очи, за да изгуби и последния досег със сегашния свят, и полетя над морската бездна на път за края на вселената. Когато отвори очи, денят си беше заминал, а тя лежеше самотна на плажа.
14 Януари, 2048 година
Преди свечеряване плажът беше пуст. Клара от дълго време стоеше под чадъра, чакайки идването на залеза. Сякаш невидима сила я влечеше тук всяка вечер и тя следваше неизменно съветите й. Две деца останаха да играят наблизо, но бе прекалено замислена, за да им обръща внимание. Детското у нея бе безвъзвратно загубено.
Чу зад гърба си шум.
— Прощавайте — сблъска се с широката усмивка на непознат мъж. — Наблюдавам ви всяка вечер…
Той сякаш се стесняваше да продължи.
— Аз също идвам тук всеки ден и си мислех… — млъкна отново.
— Мислехте да ме заговорите — рече тихо тя.
— Нещо такова.
— Тогава да посрещнем залеза заедно. Може би ще има какво да си кажем.
Той седна до нея на пясъка.
— Май няма нужда от този чадър, нали? — засмя се тя. — Слънцето вече си отива, а с него и поредният ден от живота ми.
Тя погледна към лицето му, осветено от оранжевите отражения на залязващото слънце. Беше доста млад. Вероятно едва на 24. Животът стоеше пред него, а за нея всичко бе свършило — 56 години скучен живот, изпълнен с напразна надежда по Кейн.
Разговаряха дълго. За различни неща. Клара го гледаше в захлас. Чуваше думите му, но не ги слушаше. Пред очите й бе само образът му, неговите плавни движения, безгрижната усмивка. В цялото му същество прозираше същност, която събуди спомени у нея. Споменът се разгръщаше като буреносен облак, понесъл след себе си разруха. Толкова много й напомняше за…
— Кейн! — извика тя и ръката й механично се пресегна към него.
Той не реагира. Може би се изненада.
— Да не ме бъркате с някой?
Клара се извърна настрана. Почувства се ужасно зле и с трудност запази самоконтрол.
Тишината се сгъсти над тях. Дълго време слушаха единствено прибоя. Смълчани щяха да изчакат изгрева.
„Кейн“ — помисли си той и пред него изплува избледнял спомен за сън, за приказно момиче в средновековни одежди и той, благородникът, когото наричаха Кейн. Сетне сънят ставаше лош и не искаше да си го спомня. Детски приказни сънища. И нищо повече. Детското у него бе отдавна умряло.
Погледна към Клара. Старостта си казваше думата, но многобройните мраморни бръчки и побелелите коси не можеха да заличат красотата й. В погледа й се четеше безкрайна тъга. Тя се взираше в морето — леко усмихната, замислена, далечна. И в този момент разпозна в нея момичето от съня си…
Като че ли ставаше магия. Той е тук. Тя. Сякаш довършваха разговор, започнат преди цяла вечност.
„Толкова дълго го чаках — помисли си Клара. — Ако бях го последвала тогава към дълбините на вселената, може би нямаше да бъда тук — обезверена пред близкия край, и той също — очакващ от живота нещо непосилно. И двамата нещастни… И двамата наказани… По-добре да не знае. Животът е пред него…“
Слънцето започна бавно да се показва над хоризонта и светлината му, предвестница на новото, ги поздрави с добре дошли. Клара почувства как нещо у нея се отприщи — носталгичната тъга по залеза бе заменена с радостта от настъпващия ден.