Жорж Санд
Индиана
Людмила Стефанова
Жорж Санд
Предговор към „Индиана“
Жорж Санд е една от най-ярките, най-колоритните фигури на литературната сцена във Франция през периода между 1830 и 1876 г. Тази изключителна колоритност на писателката, предизвикала още на времето интереса и възхищението на едни и укорите и презрението на други, се дължи, от една страна, на необикновената биография на Жорж Санд, на външната странност на нейния характер и от друга, на дързостта, с която тя защитава своя литературен и човешки идеал чрез едно богато и разностранно творчество.
За живота на Амандин Орор Люсил Дюпен могат да се напишат стотици страници. Това е един живот, преминал изцяло в борба за самоосъществяване на личността на писателката, самоосъществяване, реализирано чрез скъсване с предразсъдъците на класата, към която тя принадлежи, чрез открито предизвикателство към обществото с неговите склерозирали нравствени норми, чрез активно участие във водовъртежа от политически и социални теории и движения и накрая, безсъмнено най-силното — чрез едно изключително по своята дълбочина и трайност безрезервно отдаване на литературен труд.
Родена през 1804 година, дете от неравен брак между офицер от аристократически произход и второстепенна актриса, тя твърде рано добива представа за съществуването на два непримирими свята — спокойния и охолен свят на потомствената аристокрация и бурния, но гладен свят на бохемата. Не би било преувеличено да се каже, че тези два свята воюват за нея: конфликтът между нейната майка и семейството на бащата съпътствува цялата й младост. В основата на този конфликт е самата тя: двете страни си оспорват правото да я отгледат и възпитат. Външно победата бива спечелена от аристокрацията, но тържеството на икономически и социално по-силния е само привидна. Психологическата победа принадлежи на майката. И не е трудно в избора, който по-късно младата, самостоятелна вече жена ще направи, да открием тласъка, даден на времето от тази семейна драма.
Последвалата втора драма, в която Орор Дюпен е активно действуващо лице, ще реши окончателно въпроса за класовото ориентиране на бъдещата писателка: женитбата с барон Дюдеван ще й разкрие нравствения упадък на дегенериращата аристокрация и ще я доведе до решението да скъса с тази среда. Началото на бунта е осъзнаването на безсмислието на жертвата в името на банкрутиралото вече семейство. Първата смела крачка на баронеса Дюдеван към търсенето на себе си е напускането на замъка Ноан, символ на сигурност и „почтеност“, но и наред с това символ на обиден конформизъм, водещ до пълно обезличаване.
В началото на 1831 г. двадесет и седем годишната млада жена пристига в Париж, за да се сблъска с бурите на своята епоха и в тях да намери себе си. През 1831 г. в Париж ще умре Орор Дюпен Дюдеван, за да се роди и остане безсмъртна писателката Жорж Санд.
Продължението на бунта е открито изразеното презрение към еснафския морал. Самостоятелна, със солидна външна броня срещу всякакви упреци и обиди, с изумителна психологическа устойчивост тя сама определя начина си на живот: смело, дори демонстративно, показва решението си да следва своите желания и чувства, без да се съобразява с общоприетото. Появяването й в театри и кафенета, в клубове и литературни салони, облечена в мъжки костюм, с цигара или лула в ръка (в домашна обстановка често пуши наргиле), дава повод не само за клюки, но и за легенди с твърде съмнителен подтекст. Спокойствието и увереността, с които писателката защитава себе си, предизвикват очаквани реакции. Но колкото и наивна театралност да откриваме в начина й на обличане и външно поведение, не можем да не се възхитим на упоритостта, с която Жорж Санд иска да открои себе си, да подчертае личността си и по този начин да унищожи конвенционалната представа за жената, покорно подчинена на нормите на поведение, изковани от един дребнобуржоазен, мъжки свят.
Обикновено такъв вид държане събужда в съзнанието ни представата за силна, физически здрава, снажна жена. В случая се натъкваме на обратното. Описанията, оставени ни от нейните съвременници, спомагат да се изгради образът на слаба, крехка, некрасива жена, с матово лице, чудесна коса и очарователни очи. Същество, което се движи безшумно, говори без жестове, мълчалива, съсредоточена, замечтана. Не са ли това белези за една изключителна морална сила и устойчивост? От портретите, направени от Каламата, Томас Кутюр и Дьолакроа, ни гледа млада жена със сериозно изразително лице и замислен поглед на тъмни големи очи с тежки клепачи. За нея Балзак казва, че „цялата й физиономия е в очите“, а големият писател Гюстав Флобер сравнява тези очи с очите на сфинкс.