— Може би ще ме помислите за луда — каза тя, като издърпа ръката си, която сър Ралф още държеше, — но чувствувам, че ни заплашва беда. Опасност е надвиснала над някого… сигурно над мене… разберете ме, Ралф, аз се вълнувам, струва ми се, че ще настъпи голяма промяна в съдбата ми… Страх ме е — потръпна тя, — лошо ми е.
Устните й побеляха, както и бузите. Сър Ралф, уплашен не от предчувствията й, на които гледаше като на признаци на голяма физическа слабост, а от смъртната й бледост, дръпна бързо звънеца, за да извика някого на помощ. Никой не се отзова, а Индиана все повече отпадаше; Ралф, изплашен, я премести по-далече от огъня, положи я върху един лежащ стол и се засуети, завика слугите, потърси вода, благовонни соли; не намери нищо, щеше да скъса звънците, загуби се из лабиринта на тъмните стаи, кършейки ръце от нетърпение и яд към самия себе си.
Най-сетне се сети да отвори остъклената врата към парка и да извика Льолиевр и креолката Нун, камериерката на госпожа Делмар.
Нун дотича скоро от една от най-тъмните алеи на парка и бързо запита дали госпожа Делмар се чувствува по-зле от обикновено.
— Много зле — отговори сър Браун.
Двамата влязоха в салона и се помъчиха да свестят припадналата госпожа Делмар — той, суетейки се неловко и непохватно, тя, със сръчността и умението на предана жена.
Нун беше млечна сестра на госпожа Делмар; двете бяха израснали заедно и нежно се обичаха. Нун, висока и силна, пращяща от здраве, жизнена, подвижна, креолка с буйна, пламтяща кръв, затъмняваше с цъфтящата си хубост бледата, крехка красота на госпожа Делмар;но добротата и силната им привързаност една към друга унищожаваха помежду им всяка женска завист.
Първото нещо, което видя госпожа Делмар, когато дойде на себе си, бяха опънатите черти на камериерката, разбърканите й влажни коси и тревогата й.
— Успокой се, горкичката ми — каза й тя с глас, изпълнен с доброта. — Моята болест ти се отразява по-лошо, отколкото на мене самата. Хайде, Нун, помисли за себе си: ти слабееш и плачеш, а трябва да живееш, миличка Нун, животът е пред тебе, тъй весел и красив!
Нун притисна пламенно ръката на госпожа Делмар до устните си и като обезумяла се огледа ужасено.
— Боже мой! — каза тя. — Госпожо, знаете ли защо е в парка господин Делмар?
— Защо? — повтори Индиана и слабата руменина, появила се по бузите й, изчезна. — Чакай, не се сещам вече… Ти ме плашиш! Какво се е случило?
— Господин Делмар — обясни Нун, заеквайки — разправя, че имало крадци в парка. Той обикаля с Льолиевр и двамата са с пушки…
— И какво от това? — запита Индиана, която сякаш беше очаквала да чуе някаква ужасна новина.
— Как какво, госпожо? — закърши ръце като обезумяла Нун. — Не е ли ужасно да си помислиш само, че ще убият човек?…
— Да убият човек! — извика госпожа Делмар и стана ужасена като разтревожено дете, доверчиво заслушано в приказките на бавачката си.
— Ах, да, те ще го убият! — като сдържаше риданията си, изплака Нун.
„Тези две жени са луди — помисли сър Ралф, който гледаше удивен странната сцена. — Впрочем — добави той на себе си — всички жени са луди.“
— Нун, какво приказваш? — поде госпожа Делмар. — Нима и ти вярваш, че има крадци?
— О, да бяха крадци! А то сигурно е някой беден селянин, дошъл да открадне наръч дърва за семейството си.
— Наистина би било ужасно! Но е малко вероятно. Толкова лесно е във Фонтенбло, в началото на гората да се откраднат дърва, че никой няма да се спусне да краде в парк, ограден със стени… Точно така! Господин Делмар няма да намери никого в парка. Успокой се…
Нун обаче не слушаше; тя сновеше от прозореца на салона до лежащия стол на господарката си, дебнеше и най-малкия шум, сякаш се чудеше дали да изтича след господин Делмар, или да остане при болната.
Безпокойството й се стори така странно и неуместно на господин Браун, че той излезе от обичайното си спокойствие и като стисна силно ръката й, каза:
— Да не сте си загубили ума? Не виждат ли, че плашите господарката си и вашите глупави страхове страшно я тревожат.
Нун не го чуваше; тя гледаше господарката си, която трепереше, сякаш беше засегната от електрически ток. Почти в същия миг пушечен изстрел разтърси стъклата на салона и Нун падна на колене.
— Що за глупави женски страхове! — възкликна отегчено сър Ралф. — Сигурно ей сега ще ви донесат победоносно някой убит из засада заек и тогава самите вие ще се надсмеете на себе си.
— Не, Ралф — каза госпожа Делмар, като се отправи с решителна крачка към вратата. — Убедена съм, че е пролята човешка кръв.