Нун нададе пронизителен писък и се строполи на пода. Тогава чуха гласа на Льолиевр, който викаше откъм парка:
— Улучен! Улучен! Добро попадение, господин полковник! Злосторникът е повален!
Сър Ралф започна да се безпокои. Той последва госпожа Делмар. Няколко мига по-късно донесоха под колонадата на къщата окървавен човек, който не даваше признаци на живот.
— Без много шум! Без викове! — заповяда със сурова радост полковникът на слугите си, които се суетяха изплашени около ранения. — Това е шега, пушката ми беше заредена със сачми. Мисля дори, че не го улучих; падна от страх.
— А тази кръв, господине? — запита госпожа Делмар и в гласа й звучеше дълбок упрек. — От страх ли тече?
— Защо сте тук, госпожо? — извика господин Делмар. — Какво правите тук?
— Дойдох, за да поправя, както ми повелява дългът, злото, което вие сте причинили, господине — отговори тя студено.
И пристъпвайки към ранения със смелост, каквато никой от присъствуващите не се бе решил да прояви, тя доближи до лицето му запалена свещ.
Тогава вместо очаквания бедняк в жалки дрипи всички видяха млад човек с благородно лице, грижливо облечен, в ловджийски костюм. Ръката му беше леко ранена; разкъсаните дрехи обаче и припадъкът му показваха, че е паднал лошо.
— Точно така! — каза Льолиевр. — Падна от двадесет фута височина. Прекрачваше стената, когато полковникът го улучи и няколко сачми или може би малко сол в дясната ръка му попречиха да се задържи. Видях го, като се строполи, и дори не се опита да избяга, горкият.
— Просто да не повярваш — забеляза една от прислужниците, — че човек може да се забавлява с кражби, след като е толкова хубаво издокаран!
— И джобовете му са пълни със злато! — добави друг прислужник, който беше разкопчал жилетката на мнимия крадец.
— Странно — учуди се и полковникът, който гледаше не без вълнение човека, проснат пред него. — Ако е мъртъв, не е моя грешката; прегледайте ръката му, госпожо, и ако намерите дори една сачма…
— Бих искала да ви вярвам, господине — отговори госпожа Делмар, която проверяваше внимателно, хладнокръвно, запазила присъствие на духа, за каквото никой не би я сметнал за способна, пулса и туптенето на шийните артерии. — Наистина — добави тя — той не е мъртъв и му е необходима бърза помощ. Този човек не прилича на крадец и заслужава може би грижи; а дори да не ги заслужава, нашият дълг на жени ни повелява да му ги окажем.
След това госпожа Делмар нареди да пренесат ранения в билярдната зала, която беше най-близо. Съединиха няколко пейки, постлаха върху тях дюшек и Индиана, подпомогната от своите прислужници, превърза болната ръка, докато сър Ралф, който разбираше от хирургия, му пусна кръв.
През това време полковникът, смутен, защото не знаеше как да се държи, се беше озовал в положението на човек, който се е показал по-лош, отколкото е имал намерение. Той чувствуваше нужда да се оправдае пред очите на другите или по-скоро да накара другите да го видят през неговите собствени очи. Остана под колонадата сред прислужниците си и взе участие в дългите разпалени, многословни и ненужни коментарии, каквито обикновено се правят в такива случаи. Льолиевр за двадесети път разказваше с най-големи подробности как е протекло всичко: изстрелът, падането и последиците; а полковникът, станал отново добродушен сред своите хора, както обикновено след като е излял яда си, приписваше грозни намерения на човека, който се беше промъкнал в частна собственост през нощта, прескачайки стените. Всички бяха на мнението на господаря, когато градинарят го дръпна настрана и му каза, че крадецът приличал като две капки вода на младия собственик, който току-що се бил настанил в съседство и когото той видял преди три дни да разговаря с госпожица Нун на селския празник в Рюбел.
Тези обяснения дадоха нова насока на мислите на господин Делмар. По широкото му лъскаво и плешиво чело изпъкна голяма вена, чиято поява при него беше предвестник на буря.
„Дявол да го вземе! — каза си той, като стисна юмруци. — Госпожа Делмар проявява твърде голямо внимание към този франт, който прескача стените, за да дойде у дома.“
И той влезе в билярдната блед и треперещ от гняв.
III
— Успокойте се, господине — посрещна го Индиана, човекът, срещу когото сте стреляли, ще се съвземе след няколко дни, поне така се надяваме, макар че още не е дошъл на себе си…
— Работата не е в това, госпожо — отговори полковникът със сподавен глас, — но много бих желал да ми кажете името на този интересен пациент и защо е бил толкова разсеян, та е прескочил оградата на моя парк, за да тръгне по алеята към къщи.