VI
Реймон не беше очаквал да се озове в подобна мрачна гостна, сред такова немногочислено и скромно общество. Невъзможно беше да каже и една дума, без да го чуят във всички кътчета на стаята. Достопочтените дами, които играеха на карти, сякаш стояха там само за да пречат на разговорите на младите, и по застиналите им лица Реймон като че ли прочете тайното задоволство на старостта, която си отмъщава, като разваля удоволствието на другите. Той беше разчитал на по-приятна среща, на по-задушевен разговор от разговора на бала, а беше станало съвсем друго. Тази непредвидена мъчнотия засили още повече желанието му, вложи още повече пламък в погледите му, направи още по-остроумни и по-живи въпросите, с които косвено се обръщаше към госпожа Делмар. Тя, горкичката, беше съвсем новачка в този вид нападения. Не можеше да се защищава, защото не й искаха нищо; но беше принудена да слуша как й се предлага едно пламенно сърце, да узнае колко е обичана и да се остави да плетат около нея опасните козни на съблазънта, без да оказва съпротива. Колкото по-дързък ставаше Реймон, толкова повече се увеличаваше смущението й. Госпожа дьо Карважал, която основателно се смяташе за умна и пред която бяха похвалили способностите на господин дьо Рамиер, изостави играта и поведе с него изискан спор за любовта, в който вложи много испанска страст и познания по немската философия. Реймон прие с готовност предизвикателството и под предлог, че отговаря на лелята, каза на племенницата всичко, което тя иначе би отказала да чуе. Клетата млада жена, лишена от защита, изложена от всички страни на бурно и ловко нападение не намери в себе си сили да се намеси в този опасен разговор. Напразно лелята, в желанието си да й даде възможност да блесне, се мъчеше да я включи в различните изтънчени разсъждения и теории за чувствата; поруменявайки, Индиана призна, че няма никаква представа за всичко това и Реймон, опиянен от радост, като видя как пламват бузите й, как развълнувано се повдига гръдта й, се закле да се заеме с обучението й.
Тази нощ Индиана спа по-малко, отколкото друг път; както вече казахме, тя още не беше обичала, а сърцето й отдавна беше узряло за чувство, което никой от досега срещаните мъже не беше успял да събуди. Възпитана от баща със силен и странен характер, тя никога не беше познала щастието да бъде обичана от близък човек. Господин дьо Карважал, погълнат от политически страсти, измъчван от честолюбиви съжаления, беше се превърнал в колониите в груб плантатор и мрачен съсед; дъщеря му беше страдала жестоко от отвратителния му характер. Но виждайки постоянно какви злини нанася робството, измъчвана от самота и подчинение, тя умееше да проявява търпение, снизходителност и доброта към по-нискостоящите от нея, а в същото време притежаваше желязна воля, невероятна сила за съпротива срещу всяка заплаха за личната й свобода. Като се ожени за Делмар, тя само смени господаря си; пристигайки в Лани, смени затвора и самотата. Не обикна мъжа си може би единствено по простата причина, че беше задължена да го обича и че да устои духовно на каквото и да било нравствено подтисничество, беше станало за нея втора природа, основно начало в поведението й, вътрешен закон. Всъщност от нея никога не бяха искали друго освен сляпо покорство.
Възпитана в уединение, пренебрегвана от баща си, живееща сред роби, на които не можеше да помогне, които можеше да утеши само със съчувствието и сълзите си, тя беше свикнала да си казва: „Ще дойде ден, когато всичко в моя живот ще се измени и аз ще правя добро на хората; ден, в който ще ме обичат, в който ще дам цялото си сърце на този, който ми подари своето сърце; а дотогава ще страдам, ще мълча и ще запазя любовта си като награда за този, който ще ме освободи.“ Този освободител, този месия обаче не беше дошъл; Индиана все още го чакаше. Вярно е, че не се осмеляваше да го признае. Беше разбрала тук, под подкастрените храсти на Лани, че и мислите могат да бъдат оковани във вериги, като бяха оковани под девствените палмови гори на остров Бурбон: и когато се улавяше, че по навик все още си казва: „Ще дойде ден… ще се появи мъжът…“ — тя отблъсваше това дръзко пожелание дълбоко в душата си и добавяше: „Тогава ще ми остане само да угасна!“
И тя наистина гаснеше. Непозната болест подкопаваше младостта й. Тя губеше сили и страдаше от безсъние. Лекарите напразно търсеха причината — нямаше причина, но целият й организъм отслабваше, всичките й органи се увреждаха; пламенното й сърце изтляваше, очите й помръкваха, кръвта й избиваше по страните само при нервни кризи: клетата пленница щеше скоро да умре. Но въпреки примирението, въпреки обезвереността си тя продължаваше да мечтае. Мълчаливото и разбито сърце все така зовеше друго младо и благородно сърце, което да го сгрее. Досега тя беше обичала от всички най-много Нун, веселата и смела другарка от тъжните си дни, и човека, който беше проявил най-голяма доброта към нея — флегматичния й братовчед сър Ралф. Но нима тази храна можеше да утоли бурните й мечтания — някаква бедна невежа девойка, безпомощна като нея, и един англичанин, увлечен само по лов на лисици!