Госпожа Делмар беше наистина нещастна и първия път, когато в обграждащата я ледена атмосфера проникна пламтящият дъх на един млад и буен мъж, първия път, когато нежна, ласкава дума погали ухото й и тръпнеща уста като нажежено желязо дамгоса ръката й, тя престана да мисли и за дълга, който й бяха наложили, и за предпазливостта, която и бяха внушили, че трябва да проявява, и за печалното бъдеще, което й бяха предсказали: спомни си само своето омразно минало, безкрайните си страдания, деспотичните си господари. Тя също така нито за миг не помисли, че този мъж би могъл да бъде лъжец и лекомислен. Видя го такъв, какъвто го желаеше, какъвто беше мечтала да го види, и Реймон би могъл да я излъже, ако не беше искрен.
Но как би могъл да бъде неискрен той до такава красива и обична жена? Нима друга досега се беше разкривала пред него тъй чиста и невинна? Коя друга би могла да му предложи по-светло и по-сигурно бъдеще? Нима не беше родена, за да го обича тази робиня, която чакаше само един знак, за да скъса веригата; една дума, за да го последва? Несъмнено самото небе беше създало за Реймон това тъжно дете на остров Бурбон, което никой не беше обичал и което щеше да умре без него.
И все пак ужас замени в сърцето на госпожа Делмар трескавото щастие, което я беше опиянило. Тя си спомни за своя сприхав, прозорлив и отмъстителен съпруг и се уплаши не за себе си — беше свикнала със заплахите му, но за човека, който щеше да започне борба на живот и смърт, с нейния тиранин. Тя едва познаваше обществото, за нея животът беше трагичен роман; плаха по характер, тя не се осмеляваше да обича от страх да не изложи любимия на гибел, без да се замисля нито миг за грозящата я опасност.
В това се състоеше всъщност тайната причина на нейната съпротива, на нейната добродетел. На другия ден реши да избягва господин дьо Рамиер. Същата вечер един от най-богатите банкери на Париж даваше бал. Госпожа дьо Карважал, която обичаше да ходи на гости като всички стари жени без близки, искаше да заведе Индиана; но Реймон сигурно щеше да бъде там и Индиана се зарече да не отива. За да попречи на леля си да я убеждава, госпожа Делмар, която не умееше да оказва съпротива, ако няма сериозна причина, се престори, че приема предложението. Тя се приготви за бала, почака да се приготви и госпожа дьо Карважал; тогава облече пеньоара си, настани се до камината и зачака изпълнена с решителност. Когато старата испанка, пристегната и издокарана като портрет от Ван Дайк, дойде да я вземе, Индиана заяви, че е болна и няма сили да излезе. Напразно леля й се помъчи да я убеди.
— От сърце копнея да дойда, но виждате, че едва се държа на краката си. Днес само ще ви преча. Идете на бала без мен, мила лельо, толкова ще ми бъде приятно да се забавлявате.
— Да отида без тебе? — възкликна госпожа дьо Карважал, която щеше да умре от яд, че напразно е загубила толкова време да се облече и в същото време уплашена от мисълта, че ще трябва да прекара една самотна вечер. — Какво ще правя там аз, стара жена, която всички търсят само за да бъдат с тебе? Какво ще правя без хубавите очи на моята племенница, заради които всички ме ценят?
— Вашият ум ще замести моите очи, скъпа лельо — каза Индиана.
Маркиза дьо Карважал, която само чакаше да я убедят, най-сетне тръгна. Тогава Индиана скри лице в ръцете си и се разплака; беше направила голяма жертва и смяташе, че вече е разрушила вълшебния замък от предишната вечер.
Но Реймон съвсем не мислеше така. Първото нещо, което видя на бала, беше горделиво кацналата диадема на старата маркиза. Напразно потърси край нея бялата рокля и черните коси на Индиана. Тогава се приближи до маркизата точно когато тя обясняваше полугласно на друга една дама:
— Племенницата ми е болна. — А после, за да оправдае присъствието си на бала, добави: — Всъщност капризи на млада жена. Предпочете да остане сама с книга в ръка в стаята си, нали е мечтателка!
„Нима ме избягва?“ — помисли Реймон и веднага си тръгна. Пристигна у маркизата, мина, без да каже нито дума на портиера, и запита за госпожа Делмар първия прислужник, когото завари полузаспал в преддверието.