И Реймон обля със сълзи леглото на Индиана. Точно в този миг влезе Нун с престилка; като видя Реймон коленичил, тя си помисли, че се моли. Не знаеше, че светските хора не се молят. Почака, права, мълчалива, той да я забележи.
Като я видя, Реймон се смути и се ядоса, но нямаше смелост да й се скара, нито пък сили да й каже една приятелска дума.
— Защо сте ме затворили тук? — запита той. — Не помислихте ли, че вече е съвсем светло и аз няма как да изляза, без да ви изложа.
— Няма защо да излизате — каза ласкаво Нун. — Къщата е пуста, никой няма да ви види; градинарят никога не идва в тази част на замъка, чиито ключове пазя аз. Ще останете с мене и този ден, вие сте мой пленник.
Реймон се отчая от това предложение; той чувствуваше сега към любовницата си само отвращение, но трябваше да се подчини, а може би въпреки мъката, която изпитваше в тази стая, някакъв непреодолим чар все още го задържаше тук.
Когато Нун го остави и отиде да донесе закуска, той започна да разглежда на светло всичките тези мълчаливи свидетели на самотата на Индиана. Разгърна книгите й, прелисти албумите й, но бързо ги затвори; защото отново се уплаши да не оскърби със съприкосновението си тайните на тази жена. После закрачи из стаята и видя върху едно дървено пиано срещу леглото на госпожа Делмар голяма картина в разкошна рамка, покрита с двоен воал.
Може би това беше портретът на Индиана? Горящ от желание да го види, Реймон забрави всичките си добри намерения, покатери се на един стол, откопча иглите и разкри с изненада портрета на хубав млад човек в цял ръст.
VIII
— Струва ми се, че съм виждал това лице — каза той на Нун, като се опита да си придаде безразличен вид.
— Ах, господине — каза девойката, като остави на масата закуската, която носеше, — не е красиво от ваша страна да се опитвате да проникнете в тайните на моята господарка.
При тези думи Реймон пребледня.
— Тайни ли! — възкликна той. — Ако има някаква тайна и ти я знаеш, Нун, ти си двойно по-виновна, че ме въведе в тази стая.
— О, не, няма никаква тайна — усмихна се Нун, — защото самият господин Делмар помогна да закачат портрета на сър Ралф в стаята. Нима госпожата би могла да има тайни от такъв ревнив съпруг?
— Сър Ралф ли казваш? Кой е този сър Ралф?
— Сър Родолф Браун, братовчедът на госпожата, нейният приятел от детинство. Бих могла да кажа и моят също; той е толкова добър!
Реймон разглеждаше портрета, изненадан и неспокоен. Вече споменахме, че сър Ралф въпреки безизразното си лице беше много красив, бял и румен, строен, с гъста коса, винаги изискано облечен и способен, ако не да завърти някоя романтична глава, то поне да задоволи изискванията на някоя положителна личност. Флегматичният барон беше в ловджийски костюм, почти същия, в какъвто го видяхме в първата глава на настоящата история, заобиколен от своите кучета начело с красивата Офелия, нарисувана на преден план заради сребристосивата й козина, характерна за шотландската порода. Сър Ралф държеше в едната си ръка ловджийски рог, а в другата — юздата на великолепен сив петнист английски кон, изпълващ почти целия фон на портрета. Беше прекрасно изпълнена картина, истински семеен портрет, изписан грижливо с всички най-дребни подробности; портрет, пред който кръчмарката плаче, кучетата лаят и шивачът изпада във възторг. Най-неизразителното в него беше оригиналът.