— Нищо особено — отговори сър Ралф, — направих една крачка назад и настъпих господина; неприятна работа, защото очевидно много го заболя.
Сър Ралф отговори с толкова спокоен и естествен тон, че дори Реймон му повярва, че казва истината. Двамата си размениха няколко учтиви думи и разговорът се възобнови.
Реймон напусна Лани няколко часа по-късно, без да види госпожа Делмар; така беше по-добре; той се страхуваше тя да не го посрещне безразлична и спокойна.
Не му провървя и при следващото посещение. Този път полковникът беше сам; за да го спечели, Реймон пусна в ход цялата си находчивост, прояви ловко отстъпчивост, похвали Наполеон, когото не обичаше, възмути се от равнодушието на правителството, което не се интересува и просто пренебрегва славните ветерани от великата армия, изказа опозиционни възгледи, доколкото му позволяваха принципите, и от многобройните си убеждения подбра именно тези, които биха могли да се понравят на господин Делмар. За да спечели доверието му, той представи даже собствения си характер по-различен, отколкото беше. Обрисува се като бонвиван, веселяк и безгрижен безделник.
„Едва ли някога ще му се удаде да се хареса на жена ми“ — каза си полковникът, като гледаше след него.
После се засмя на себе си и си помисли, че Реймон е наистина „очарователен младеж“.
Госпожа дьо Рамиер беше по това време в Серси; Реймон похвали пред нея красотата и ума на госпожа Делмар и без да й предлага да я посети, ловко я наведе на тази мисъл.
— Всъщност — каза майка му — аз не се познавам само с тази моя съседка. Понеже съм отскоро в този край, редно е аз да започна с посещенията. Другата седмица ще отидем заедно в Лани. Най-сетне денят дойде.
„Сега няма да може да ме избегне“ — помисли си Реймон.
Действително госпожа Делмар не можеше да не го приеме; като видя, че от колата слиза непозната възрастна дама, Индиана лично излезе да я посрещне на площадката пред замъка. В същия миг позна Реймон в мъжа, придружаващ дамата; досети се, че той е излъгал майка си, за да я доведе на гости, и недоволството, което изпита от тази негова постъпка, й даде сила да се държи достойно и спокойно. Тя прие госпожа дьо Рамиер почтително и приветливо, но се държа така ледено студено с Реймон, че той не можа дълго да понесе това й държане. Не беше привикнал на подобно незачитане и гордостта му се бунтуваше, когато не можеше с един поглед да победи тези, които иска. Давайки си вид, че е безразличен към прищевките й, той поиска разрешение да потърси господин Делмар в парка и остави двете жени сами.
Малко по малко Индиана, победена от чара, излъчващ се от един тънък ум, съчетан с благородна и великодушна душа, който се проявяваше и в най-обикновено общение с хората, започна на свой ред да се държи любезно и сърдечно с госпожа дьо Рамиер и почти се развесели. Тя не помнеше майка си и госпожа дьо Карважал въпреки подаръците и комплиментите съвсем не можеше да й я замести; именно за това изпита такова хубаво чувство към майката на Реймон.
Той се върна в стаята и когато се качваха в колата, видя как Индиана поднесе до устните си ръката на госпожа дьо Рамиер. Клетата Индиана изпитваше горещо желание да се привърже към някого. Всичко, което й предлагаше надеждата за съпричастие и закрила в нейния самотен и нещастен живот, тя го приемаше пламенно; освен това си казваше, че госпожа дьо Рамиер може би ще я спаси от примката, която й поставяше Реймон.
„Ще се хвърля в обятията на тази прекрасна жена — мислеше си тя вече — и ако се наложи, ще й кажа всичко, ще я помоля да ме спаси от сина си и нейното благоразумие ще бди над мене.“
Реймон разсъждаваше по друг начин.
„Милата ми майка — казваше си той, като се връщаше с нея в Серси, — нейното очарование и доброта правят истински чудеса. Какво ли не дължа на нея! И възпитанието си, и успехите си в живота, и уважението на обществото. Остава ми само да й дължа и щастието да покоря сърцето на жена като Индиана.“
Реймон, както се вижда, обичаше майка си заради нейните грижи и удобствата, с които тя го заобикаляше; всички деца обичат така майките си.
Няколко дни по-късно Реймон получи покана да прекара три дни в Белрив, великолепно имение между Серси и Лани, притежание на сър Ралф Браун; той го канеше заедно с най-добрите местни ловци да участвува в изтребването на дивеча, опустошаващ горите и градините на имението. Реймон не обичаше нито сър Ралф, нито лова; но когато сър Ралф приемаше гости, обикновено госпожа Делмар изпълняваше ролята на домакиня в дома му и с надеждата да я срещне там, Реймон веднага прие поканата.