Ришел Мийд
Индигова магия
(книга 3 от "Кръвни връзки")
Глава 1
Не за пръв път ме измъкваха от леглото посред нощ заради важна мисия. Сега обаче за пръв път ми се случваше в такъв момент да ме питат нещо толкова лично.
— Девствена ли си?
— Моля?
Разтърках още сънените си очи, в случай че това е някакво странно видение, което ще изчезне. Преди пет минути спешно позвъняване по телефона ме бе накарало да се изстрелям от леглото и още не се бях адаптирала.
Госпожа Теруилиджър, моята учителка по история, се наведе още по-близо към мен и повтори въпроса си с драматичен шепот:
— Попитах те дали си девствена?
— Хм, да…
Сега вече наистина бях будна. Огледах притеснено фоайето на моето общежитие, за да се уверя, че наоколо няма никой, който да стане свидетел на този шантав разговор. Но нямаше за какво да се тревожа. С изключение на отегчената дежурна в далечния край на помещението, фоайето бе празно, навярно защото никой нормален не би трябвало да е буден по това време на нощта. Когато телефонното обаждане на госпожа Теруилиджър ме събуди, бе настояла да се срещнем тук, заради „въпрос на живот и смърт“. Най-малко очаквах да започне да ме разпитва за личния ми живот.
Тя отстъпи назад и въздъхна облекчено.
— Да, естествено. Разбира се, че си девствена.
Присвих очи, неуверена дали би трябвало да се почувствам обидена, или не.
— Разбира се? Какво означава това? Какво става?
Учителката тутакси доби делово изражение и бутна нагоре на носа си очилата с телени рамки, които все се свличаха надолу.
— Няма време за обяснения. Трябва да тръгваме. — Сграбчи ме за ръката, но аз не помръднах.
— Госпожо, три часът сутринта е! Посред нощ, в училището — додадох, в случай че не е схванала сериозността на ситуацията.
— Няма значение. — Тя се извърна към дежурната и се провикна към нея: — Вземам с мен Сидни Мелроуз. Утре сутринта може да обсъдим с госпожа Уедърс нарушаването на вечерния час.
Дежурната се стресна, но тя бе само една от ученичките, на която й бе възложено да виси тук през цялата нощ. Изобщо не беше в категорията на страховитата госпожа Теруилиджър с нейната висока, мършава фигура и лице като на птица. Истинският господар на положението в моето общежитие беше мъжът от охраната, който дежуреше отвън, но той само ни кимна приятелски, когато госпожа Теруилиджър ме измъкна през вратата. Запитах се колко ли момичета бе похищавала така посред нощ.
— Ама аз съм по пижама — оплаках се. Това беше последният протест, който успях да изрека, когато стигнахме до колата й, паркирана на платното за противопожарните коли. Учителката караше червен фолксваген костенурка, изрисуван с цветя отстрани. Кой знае защо, това никак не ме изненада.
— Всичко е наред — увери ме тя, докато ровеше за ключовете на колата в голямата си кадифена чанта.
Пустинната нощ наоколо бе студена и притихнала. Високите палми чертаеха в небето тъмни фигури, подобни на пипалата на паяци. Над тях надничаше кръглата луна, а небето около нея бе осеяно с безброй блещукащи звезди. Обвих с ръце тялото си, за да се постопля, като докоснах мекия си халат. Под него бях с пижама на райета, с дълги крачоли, в комплект с пухкави бежови чехли. Целият ансамбъл ме топлеше достатъчно в уютната ми стая в общежитието, но едва ли бе най-практичното одеяние за студена нощ в Палм Спрингс. Но да се излиза навън по пижама надали беше практично, за което и да е място.
Моята преподавателка отключи вратата на колата си и аз предпазливо се вмъкнах вътре, избягвайки празните картонени чаши за кафе и старите броеве на списание „Утне Рийдър“. Такъв хаос беше непоносим за мен, обаче точно сега това бе най-малката ми грижа.
— Госпожо Теруилиджър — подхванах, след като потеглихме по улиците на предградието. — Какво става? — Сега, след като бяхме извън общежитието, се надявах, че тя ще започне да говори смислено. Не бях забравила думите й, че се касаело за „въпрос на живот и смърт“ и започнах да се изнервям.
Погледът й оставаше прикован в пътя пред нас, а ъглестото й лице бе напрегнато.
— Нуждая се от теб, за да направиш една магия.
Смразих се, докато се опитвах да осмисля казаното от нея.
Доскоро такова искане щеше да предизвика бурни протести от моя страна и тръпки на погнуса. Не че сега се чувствах много добре. Магията все още ме плашеше. Денем госпожа Теруилиджър преподаваше в моето частно училище с пансион „Амбъруд“, но нощем се превръщаше във вещица. Освен това не спираше да ми повтаря, че притежавам вродена дарба за магии и въпреки че се съпротивлявах с все сили, тя бе успяла да ме научи на някои заклинания. Имах няколко сериозни основания да избягвам такива тайнства. Като оставим настрана вроденото ми убеждение, че магията е нещо грешно, аз просто не желаех да се забърквам в повече свръхестествени деяния, отколкото се налагаше. И без това вече прекарвах дните си като член на тайно общество, което криеше тайните на вампирите от света на хората. Това, както и учебните занимания, бяха достатъчни, за да ангажират напълно времето на всекиго.