Улф повдигна веждата над зрящото си око. Явно не ми бе повярвал.
— Можеш ли да го докажеш?
— Имате ли стрелбище? — парирах хладно.
Той доби почти обидено изражение.
— Разбира се, че имам.
Поведе ни към една постройка, разположена зад гаража, където тренирахме. Досега никога не бях влизала в това помещение, което, също като къщата му, нямаше прозорци. Вратата бе снабдена с достатъчно ключалки, че да покрие стандартите за безопасност на алхимиците. Той ни вкара вътре и аз зяпнах сащисано, когато видях не само мишена за стрелба, но и цяла стена, покрита с всякакви видове оръжия. Улф хвърли бърз поглед към малкия стенд за стрелба.
— Предпазните наушници сигурно са в къщата. Веднага се връщам.
Продължих да се взирам в стената, осъзнавайки, че очите ми сигурно приличат на палачинки.
— Няма начин всички да са законно притежавани.
Отговорът на Ейдриън бе неочакван.
— Забеляза ли превръзката на окото му?
Откъснах поглед от впечатляващия арсенал.
— Хм… да. Още първия ден, когато се запознахме.
— Не, не. Имам предвид, кълна се, че последния път беше върху другото му око.
— Не беше — отвърнах незабавно.
— Сигурна ли си? — усъмни се Ейдриън.
Осъзнах, че не бях. Лесно помнех думи и числа. Ала други подробности като дрехи или коса — или превръзки за очи — бяха все неща, които лесно можех да пропусна.
— В това няма смисъл — промърморих накрая. — Защо би го направил?
— Той е Малахи Улф — рече Ейдриън. — Защо не би го направил?
Срещу това не бих могла да възразя.
Улф се върна с предпазни наушници. След като огледа стената, избра малък пистолет, а след това отключи шкафа с мунициите. Поне не държеше оръжията заредени.
— Аз ще го направя — казах му.
Взех пистолета и ловко го заредих. Той изръмжа одобрително. Посочи към другия край на стрелбището, към голяма картонена мишена с човешка форма, на която бяха отбелязани различни цели.
— Давай — кимна ми той. — Не се тревожи, че може да улучиш…
Стрелях, изпразвайки съвсем точно пълнителя в най-трудните цели. Подадох му пистолета. Отзад видях Ейдриън да се взира в мен с разширени очи.
— Задръж го — рече Улф. — Издържа теста. Ще трябва сама да си купиш патрони, но след като попълниш договора за наем, можеш да си вървиш.
„Договорът за наем“ се оказа обикновен лист хартия. От едната страна той написа серийния номер на пистолета, а на другата аз надрасках инициалите си.
— Готово ли е? — попитах. — Това ли е всичко, което трябва да направя? Искам да кажа, радвам се, по… — Наистина не знаех какво друго да кажа.
Улф махна нехайно с ръка на възраженията ми.
— Ти си добро хлапе. Щом казваш, че имаш нужда от оръжие, аз ти вярвам. Някой ти мъти водата, а?
Пъхнах пистолета в сака.
— Нещо такова.
Улф погледна към Ейдриън.
— А ти? Имаш ли нужда от оръжие?
— Не, благодаря — отвърна Ейдриън. — Освен това не умея да стрелям. Безопасността на първо място.
Улф отвори отново шкафа с мунициите и измъкна дълга дървена тръба и малка найлонова кесия, пълна с нещо, което приличаше на малки стрели за дартс.
— Не искаш ли да вземеш назаем моята духалка? Не се изисква специално обучение. Имам предвид, че никога няма да можеш да постигнеш уменията и хитростта на воините в Амазония, от които я откраднах, но може да ти спаси задника, ако стане напечено.
— Благодаря, но ще рискувам — отвърна Ейдриън след продължително мълчание. Изрече го все едно наистина размисляше.
Аз продължавах да осмислям предишните думи на Улф. Не бях сигурна дали да повярвам на чутото.
— Били сте в Амазония?
Този път Улф повдигна веждата над превързаното око.
— Не ми ли вярваш?
— Не, не, разбира се, че ви вярвам — побързах да го уверя. — Просто, досега никога не сте го споменавали.
Погледът на Улф се плъзна някъде зад нас.
— От години се опитвам да забравя времето, което прекарах там. Но от някои неща не можеш да избягаш.
Последва продължителна и много неловка тишина. Накрая аз се прокашлях.
— Е, благодаря ви, сър. Ние трябва да вървим. Надявам се, че пистолетът няма да ми трябва за дълго.
— Задръж го колкото ти е нужно. Ако ми потрябва, ще те намеря.