През следващия час и нещо кръстосвах нервно из стаята си, докато тревогите ме разяждаха. Вероника. Маркъс. Сейнт Луис. Госпожа Теруилиджър. Сънят. Отново и отново не спирах да си представям възможно най-лошите сценарии във връзка с тях. Тъкмо когато вече си мислех, че ще полудея, госпожа Теруилиджър най-после се обади.
— Защо не дойде днес? — попита тя веднага щом вдигнах.
Отдъхнах си. Тя беше отишла в парка. Това обясняваше защо не можех да се свържа с нея, тъй като там нямаше сигнал.
— Опитах! Госпожа Уедърс не ми разреши. Забравили сте да й поискате разрешение да изляза след вечерния час.
— Със сигурност не съм… — Думите й заглъхнаха неуверено. — Работата е там, че мислех, че съм го направила…
— Всичко е наред — успокоих я. — И без това доста ви се струпа на главата.
— Не е наред. — Прозвуча ядосана, но на себе си, а не на мен. — Не бива да губя контрол върху ситуацията.
— Е, можете да се обадите сега на госпожа Уедърс — предложих.
— Вече е твърде късно. Прибрах се у дома. Ще трябва да опитаме отново друг път.
— Съжалявам — извиних се. — Опитах се.
Госпожа Теруилиджър въздъхна.
— Зная, че си го направила. Вината не е твоя. Моя е. Позволявам на ситуацията да отслаби силите ми и започвам да ставам небрежна. Вече и бездруго поех прекалено много рискове за твоя сметка, а заради това Вероника е по следите ти. Не мога да й позволя да те открие.
Побиха ме студени тръпки, когато се замислих за онези момичета, изпаднали в кома… и вероятността да се присъединя към тях. Бях успяла да остана хладнокръвна и съсредоточена, докато разследвахме, но сънят от предишната нощ бе напомнил отново с все сила за опасностите, пред които съм изправена. Образът на момичето от вестника изникна заплашително в съзнанието ми, докато държах телефона и крачех из стаята. Спрях се пред огледалото и се опитах да си се представя в това състояние — състарена преждевременно. Стиснах очи и се извърнах. Не можех да позволя това да ми се случи. Просто не можех и имах нужда от госпожа Теруилиджър, за да бъда в безопасност. Навярно притежавах някаква дарба и бях съобразителна и находчива, но в никакъв случай не можех да си съпернича с някой като сестра й.
— Починете си, госпожо — рекох накрая. — По гласа ви си личи, че се нуждаете от това.
— Ще се опитам. А ти бъди много внимателна, госпожице Мелбърн.
— Ще бъда.
Да внимавам беше единственото нещо, което можех засега да направя сама. Просто се надявах да е достатъчно.
Когато затворих телефона, отново нямах желание да заспивам. Страхувах се, но не само заради ужаса, който бях изпитала по време на съня от миналата нощ. Госпожа Теруилиджър ми бе обяснила, че има вид магия за търсене, която издирва хора в съня им и аз се боях, че ако Вероника достигне отново до мен, може да определи местоположението ми. Проблемът беше, че след неспокойния и недостатъчен сън от миналата нощ, сега се чувствах още по-изтощена. Кафето и обичайните методи за разсейване не свършиха работа и преди да се усетя, съм заспала. Не зная колко време бе минало, преди да започна да сънувам. В един миг бях потопена в забвението на съня. В следващия стоях изправена в залата, където се бе състоял сватбеният прием на Соня и Михаил. Помещението изглеждаше съвсем същото: навсякъде бяха пръснати цветя, а масите — покрити с бели ленени покривки и кристални чаши… Единствената разлика беше, че сега залата бе празна и тиха. Беше малко зловещо да видиш цялото онова великолепие и блясък, но без никой, който да му се наслаждава. Все едно беше част от призрачен град. Сведох поглед и видях, че бях облечена със същата рокля, която носех на приема.
— Бих могъл да я направя червена, нали знаеш. Червеният цвят ти отива много повече — не че и в синьо не си красива.
Ейдриън закрачи към мен, облечен в същия тъмносин костюм, който носеше на приема. Изведнъж разбрах всичко. Това беше сън, създаден от магията на духа. Беше още едно от невероятните явления — способността на владеещия магията на духа да нахлува в сънищата на някой друг. Не — не да нахлува. Владеещият магията всъщност създаваше съня, контролираше всяка подробност.