— Доста отдавна не си правил този номер — отбелязах аз.
— И виж какъв напредък си постигнала. Последния път риташе и крещеше. — Вдигна ръка. — Искаш ли да танцуваме?
— Няма музика — изтъкнах. Не че имах намерение да танцувам. Макар че той имаше право за реакцията ми. Всъщност не беше чак толкова остра, но се бях паникьосала. Бях толкова подвластна на боязъните си за вампирите и магията, че озоваването ми в свят, създаден от същата тази магия, беше страховито и разстройващо изживяване. А сега? Сега очевидно вече се чувствах толкова удобно, че най-голямата ми грижа беше, че ме е облякъл в тази рокля. Посочих я.
— Не можеш ли да ме преоблечеш?
— Ти сама можеш да се преоблечеш — каза той. — Давам ти свобода. Само си се представи така, както си в действителността.
Направих го и миг по-късно бях облечена в джинси и бледосиньо трикотажно горнище. Одеянието ми явно го разочарова.
— С това ли спиш?
— Не — засмях се. — Опитвах се изобщо да не заспивам. Не се получи. Защо ме доведе тук?
Той обиколи малко, взе една от високите кристални чаши и кимна одобрително, все едно беше някой експерт стъклар.
— Точно поради тази причина. Видях колко много те притеснява онзи сън. Предположих, че ако те въвлека в един от тези, ще те предпазя от онези на Вероника.
Не се бях замисляла за това. Вампирската магия определено бе за предпочитане пред нейната. Огледах се и видях помещението в нова светлина. То се превърна в убежище, място, където тя не можеше да ме достигне. Поне се надявах да е така. Ние всъщност не знаехме как противодейства нейната магия на тази на Ейдриън. Нищо чудно ей сега да влезе през вратата, стиснала в ръце букета на Соня.
— Благодаря ти — промълвих и седнах край една от масите. — Много мило от твоя страна. — Това беше още един от онези невероятни моменти с Ейдриън, когато той проявяваше шесто чувство да отгатне мислите ми — или в този случай страховете ми.
— Е, по-скоро беше егоистично. Исках да те видя в роклята. — Размисли. — Всъщност исках отново да те видя в онази червена рокля, която носеше на бала за Хелоуин, но реших, че не бива да насилвам късмета си.
Извърнах поглед, когато си спомних онази рокля. Дизайнерката Лия Дистефано я бе създала за мен. Доста свободно бе използвала за модел древноримска рокля, като накрая се бе получила прозрачна феерия в червено и златисто. Именно тогава Ейдриън каза, че съм „най-красивото създание, стъпвало някога по тази земя“. Това се бе случило, преди да признае чувствата си към мен, ала дори и тогава думите му ме бяха хвърлили в смут. Припомних си какво правеше той за мен в момента и реших да го наградя с малка компенсация. Съсредоточих се върху дрехата си и синята рокля се завърна.
— По-добре ли е? — попитах го.
Лицето му грейна по такъв начин, че не можах да остана безучастна и му се усмихнах.
— Да.
— И така, какво ще правим? — попитах, надявайки се да не съм си изпросила някой многозначителен отговор.
— Сигурна ли си, че не искаш да танцуваме? Мога да осигуря някаква музика. — Мълчанието ми беше достатъчно красноречиво. — Добре, добре. Бихме могли да поиграем на нещо. „Монополи“? „Живот“? „Морски шах“? „Туистър“? Но каквото и да избереш, отсега ти заявявам, че няма да играя на „Скрабъл“ с теб.
Решихме да загреем с „Морски шах“ — аз спечелих — а след това минахме на „Монополи“. Тази игра отне малко повече усилия, тъй като Ейдриън можеше да създава само неща, които можеше да си представи. Той не можеше да си спомни всички улици и карти, затова доста се потрудихме, докато ги пресъздаде. Нито един от двама ни не можеше да си спомни една от жълтите улици, затова той я нарече Джетуей.
Оказа се, че много добре си пасваме като играчи и аз неусетно се вглъбих в играта. Ту аз, ту той имаше надмощие. Тъкмо когато един от нас привидно контролираше всичко, другият си връщаше изгубените имоти. Бях уверена, че аз ще спечеля — докато не загубих. Седях там и се взирах слисано в дъската.
— Досега изобщо губила ли си някаква игра? — попита той.
— Аз… да, разбира се… просто не мислех…
— … че аз мога да те победя?
— Не. Просто… това не се случва много често. — Вдигнах поглед към него и поклатих глава. — Поздравления!
Той се облегна назад на стола и се засмя.
— Струва ми се, че сегашната ми победа подобри мнението ти за мен много повече, отколкото всичко, което съм правил досега.