В мен се надигна вихрушка от емоции. Отново се удивих, че госпожа Теруилиджър си създава толкова главоболия заради мен. При все това не можех да се отърся от страховете си за нея.
— Може би не е зле да направите и един амулет за себе си, просто за всеки случай.
Тя се усмихна тъжно.
— Не се отказваш, а? Добре, след като се уверя в твоята безопасност, ще се погрижа и за това. Макар че може да отнеме известно време. Това, което имам наум за теб, е доста сложно.
Последните й думи ме накараха да се почувствам още по-зле. Напоследък изглеждаше толкова уморена, а всички неща, които правеше за мен, само утежняваха ситуацията. Но без значение колко аргументи й изтъквах, тя отказваше да ме послуша. Излязох от кабинета й доста разстроена и объркана. Трябваше да споделя с някого. Очевидно изборът ми беше доста ограничен. Изпратих есемес на Ейдриън: „Миналата нощ В. е нападнала истинска вещица. Т. не желае да се погрижи за безопасността си. Тревожи се единствено за мен“. Както обикновено, получих бърз отговор: „Искаш ли да поговорим за това?“
Исках ли? Не бях от типа хора, които ще седнат и ще анализират чувствата си, но наистина имах нужда от компания. Знаех, че не биваше да прекарвам с него повече време, отколкото бе необходимо, имайки предвид обърканите ми чувства. Ала той беше единственият, с когото исках да говоря. „Сега трябва да направя няколко заклинания за нея. Искаш ли да ме вземеш и да дойдеш с мен?“
Отговорът беше емотикон усмивка.
Госпожа Теруилиджър ми бе казала да отида на някое усамотено място, затова отново избрах парка „Самотната скала“. Когато двамата пристигнахме, паркът тънеше в топлината на късния следобед. Трудно ми беше да повярвам, че Коледа е само след две седмици. Както и преди, бях облечена в удобни дрехи и свалих спортното си яке с надпис „Амбъруд“, докато с Ейдриън вървяхме по каменистия терен. Той също съблече палтото си и аз се облещих невярващо, когато видях какво бе облякъл отдолу.
— Не може да бъде! — възкликнах. — Тениската ти с логото на „АЯЕ“?
Той ми се ухили.
— Хей, тениската си е много готина. Смятам да видя дали мога да основа групичка в колежа „Карлтън“.
Ейдриън посещаваше класовете по изобразително изкуство във въпросния колеж. Той беше малък и в него нямаше братства, женски дружества или клубове.
— Групичка? — подсмихнах се аз. — Смяташ да основеш само групичка?
— Все отнякъде трябва да се започне, Сейдж.
Стигнахме до мястото, където се бях упражнявала с госпожа Теруилиджър. Опитах се да не обръщам внимание на почернелите следи от изгоряло върху земята. Ейдриън бе решил да превърне тази експедиция в пустинен пикник и бе донесъл кошница, в която имаше одеяло и термос с лимонада.
— Предположих, че на връщане можем да се отбием в „Пайове и разни други“, след като вече зная колко много харесваш онова място — заяви той с безизразна физиономия, докато ми наливаше една чаша. — Надявам се след магията лимонадата да те подкрепи дотогава.
— Иска ми се това да е свършило — промърморих, като прокарах ръка по протърканата кожена подвързия на последната книга на госпожа Теруилиджър. Беше много старо ръкописно издание със заглавие „Призоваване и заклинания“. — Мразя да живея в неизвестност и да се притеснявам, че Вероника наднича иззад всеки ъгъл. Животът ми е достатъчно сложен и объркан и без някаква вещица да ме преследва.
Ейдриън се излегна на одеялото и подпря глава на лакътя си. Лицето му беше сериозно.
— Ако изобщо те преследва.
Аз седях с кръстосани крака, като внимавах да съм на по-голямо разстояние от него, отколкото в „Кадифения апартамент“.
— Госпожа Теруилиджър не желае да ме чуе. Продължава да се притеснява заради мен.
— Остави я — предложи той. — Искам да кажа, напълно разбирам защо се тревожиш за нея. Аз също се безпокоя. Но трябва да приемем, че тя знае за какво говори. Занимава се с тези работи много по-дълго, отколкото ние.
Не можах да сдържа усмивката си.
— А ти откога се занимаваш с магия?
— Откакто започнах да се грижа за теб и да се държа мъжкарски и смело.
— Странно, аз пък не си го спомням по този начин. — Насилих се да запазя безизразна физиономия. Ако се замислиш как постоянно те возих навсякъде, как те вкарах в колежа… ами, струва ми се, че по-скоро аз се грижа за теб.