— Тогава какво? — настоя той с нежен глас.
Вдигнах поглед към него и не съзрях нито следа от самодоволство или подигравка. Не усетих онази изгаряща болка, която ме тормозеше през последните няколко седмици. Всъщност той изглеждаше загрижен, което мигом ме разсея от задачата, възложена ми от госпожа Теруилиджър. Да го видя такъв бе в ярък контраст с това, което бе последвало онази наша целувка. Аз бях толкова изнервена от перспективата да седя до него по време на този полет, а ето че той всъщност бе готов да ме подкрепи. На какво се дължеше тази промяна?
Поколебах се, неуверена какво да направя. От миналата нощ неспирно си припомнях думите на учителката ми, опитвайки се да проумея какво означават. Ейдриън беше единственият, който знаеше за специалните ми отношения с госпожа Теруилиджър и за магията (и Джил, разбира се) и до този момент аз всъщност не бях осъзнала колко отчаяно ми се иска да обсъдя това с някого. И така, аз се предадох и му разказах цялата история за среднощното ми приключение в пустинята.
Когато свърших, останах изненадана колко мрачно стана изражението му.
— Едно е от време на време да се опитва да те научи на някоя и друга магия. Обаче е съвсем различно да те въвлича в нещо опасно.
Силната му загриженост малко ме изненада — а може би не трябваше.
— Но от начина, по който говореше, се разбираше, че това не е по нейно желание. Тя изглеждаше доста разстроена за… ами, каквото и да означава това.
Ейдриън посочи към книгата.
— И това по някакъв начин може да помогне?
— Предполагам. — Прокарах пръсти по корицата и релефните букви на латински. — Тук са описани магии за защита и нападение — доста по-сериозни и въздействащи от тези, които някога съм правила. Това не ми харесва, а тези заклинания дори не са за наистина напредналите. Онези ми каза да ги прескоча.
— Ти по принцип не харесваш магиите — напомни ми той. — Но ако те ще ти осигурят безопасност, тогава може би не бива да ги пренебрегваш.
Не исках да призная, че е прав. Това само щеше да го окуражи.
— Да, но просто ми се щеше да зная от какво се опитвам да се предпазя… Не. Не. Не бива да правим това.
Без дори да го осъзная, се бях върнала към старите, познати отношения с Ейдриън и отново разговарях с него свободно и непринудено, както бяхме свикнали. Всъщност му се доверявах. Той изглеждаше слисан.
— Да правим какво? Спрях да те моля да ми помагаш за кръстословицата, нали?
Поех дълбоко дъх и се стегнах. Знаех, че този момент ще настъпи, колкото и да се опитвах да го отлагам. Просто не очаквах да се случи по време на въздушен полет.
— Ейдриън, трябва да поговорим за това, което се случи помежду ни — заявих.
Отне му минута, докато обмисляше думите ми.
— Ами… доколкото последно съм осведомен, нищо не се е случило между нас.
Осмелих се да го стрелна с поглед.
— Именно. Съжалявам за онова, което стана… за това, което казах, но всичко е истина. Ние трябва да го преодолеем и да продължим с живота си по нормалния начин. Това е за доброто на цялата ни група в Палм Спрингс.
— Странно. Аз вече го преодолях и продължих напред. — Той сви рамене. — Ти си тази, която заговори за това.
Отново се изчервих.
— Но всичко е заради теб! Ти прекара последните няколко седмици нацупен и в мрачно настроение, дори почти не ми говореше. А когато благоволяваше да го направиш, това обикновено се свеждаше до някое гаднярско и злобно подмятане.
Наскоро, докато обядвахме в дома на Кларънс Донахю, видях най-ужасяващия паяк, пропълзявал някога в дневна стая. Събирайки цялата си смелост, хванах противния малък звяр и го изхвърлих навън. Коментарът на Ейдриън за храбрата ми постъпка беше: „Леле, не знаех, че действително можеш да се изправиш лице в лице с нещата, които те плашат. Мислех си, че нормалната ти реакция е да побегнеш с писъци и да се преструваш, че не съществуват“.
— Права си за държанието ми — каза Ейдриън, кимайки на всяка моя дума. Отново изглеждаше забележително сериозен. — За което съжалявам.
— Ти… какво? — Можех само да се блещя изумено насреща му. — Значи… вече си приключил с всички тези… работи? Приключил си с, ъъ, онези свои чувства? — Не можах да се насиля да изрека: „Приключил си с любовта си към мен?“
— О, не — отрече бодро спътникът ми. — Приключих с чупенето и мрачното настроение — ами, искам да кажа, че винаги съм малко мрачен и потиснат. Това е запазена марка за Ейдриън Ивашков. Но приключих с прекомерните страдания и преживявания. Те не ме доведоха доникъде нито с Роуз, нито с теб.