Иън се задави с хлебчето. След като пристъпът на кашлица отмина, погледът му се насочи към лицето ми, сетне към деколтето ми (отново) и накрая се върна на лицето ми.
— Аз, ъъ… много бих искал, но архивите не са отворени за посетители — имам предвид дори посетители алхимици. Позволяват се само такива със специален учебен достъп. Но можем да разгледаме останалите части на сградата, които са със свободен достъп.
— О! Разбирам.
Сведох поглед към чинията си и леко се нацупих, но не казах нищо друго. Докато сервитьорът се появи с храната ни, аз се надявах, че моето мълчание ще го накара да размисли и да съжали за това, което може би изпускаше.
Накрая Иън не издържа. Прокашля се, може би защото в гърлото му още бяха заседнали хлебни трохи.
— Ами, аз може да успея да… разбираш ли, проблемът е само да те преведа през участъците за сигурност. След като минеш през контролно–пропускателния пункт, вече не е трудно да те вкарам в архивите — особено ако съм на смяна.
— Но не можеш да направиш нищо за главния пропускателен пункт? — измърках с надежда, все едно за един истински мъж това е нищо работа.
— Не, искам да кажа… може би. Имам приятел, който работи там. Не зная дали утре е на смяна, но все пак може да ни помогне. Дължи ми пари, така че бих могъл да му поискам тази услуга в замяна. Поне се надявам.
— О, Иън! — Удостоих го с усмивка, която се надявах да съперничи по бляскаво очарование на тази на Маркъс. — Това е невероятно! — Припомних си какво ми бе казал Ейдриън. — Ще ти бъда толкова благодарна, ако успееш да го уредиш.
Реакцията ми очевидно въодушеви Иън и аз се запитах дали Ейдриън имаше реална представа за точния превод на фразата „толкова благодарна“.
— Ще му се обадя тази вечер след службата — рече Иън. Сега изглеждаше решителен. — Надявам се да успеем да го осъществим преди утрешния ти полет.
Възнаградих го, като през останалата част от вечерта попивах с огромен интерес всяка негова дума, все едно никога не бях чувала нищо по-възхитително. През цялото време сърцето ми препускаше при мисълта колко близо бях до осъществяването на задачата на Маркъс, с една стъпка по-близо до възможността да докажа връзката с шайка въоръжени до зъби фанатици и организацията, на която бях служила през целия си живот.
Салатата беше доста лека, затова след приключването на вечерята се съгласих да погледна менюто с десертите. Иън предложи да си поделим някоя от сладостите, но това ми се струваше твърде интимно, да не споменаваме, че не бе никак хигиенично. И така, изядох сама парче лимонов пай, доволна, че все още бях далеч под границата на двата килограма, които можех да си позволя да наддам. Когато Ейдриън ми каза, че за мен ще е много по-здравословно, ако малко понапълнея, той бе добавил, че това ще подобри размера на сутиена ми. Дори не можех да си представя как бих изглеждала с един размер по-голям в тази рокля.
Централното управление на алхимиците в Сейнт Луис се помещаваше в огромна индустриална сграда, замаскирана като фабрика. Каква ирония, че „създанията на мрака“ живееха сред красиви зелени градини, докато „служителите на светлината“ като нас се свираха в грозни сгради без прозорци.
Но вътре беше чисто, светло и цареше идеален ред. Когато се появихме на главния вход, рецепционистката ни регистрира и ни пропусна да преминем заедно с другите, дошли за службата. Навсякъде се виждаха златни лилии. За мнозина това беше забавно семейно събитие и много деца бяха дошли с родителите си. Чувствах се странно, докато наблюдавах тези деца, родени да принадлежат към тази професия. Запитах се как ли щяха да се чувстват след десет години. Дали щяха да са толкова развълнувани да поемат отговорността да служат на организацията? Или щяха да започнат да си задават въпроси?
Сградата на управлението се състоеше от три етажа над земята и пет подземни. Случайни минувачи едва ли биха могли да влязат, но все пак бяха взети мерки повечето от представителните офиси да бъдат разположени на партера. Докато вървяхме надолу по коридора към официалната зала, минахме покрай „Счетоводство“, „Транспортен отдел“, „Поддръжка и експлоатация“. Всички офиси имаха големи прозорци, с ясен изглед откъм коридора — израз на висшето верую на алхимиците, че няма какво да крием.
Но подземните секретни кабинети не бяха толкова открити.
Идвала съм в тази сграда веднъж за тренировъчен семинар, който се бе състоял в голямата зала, където влязохме за службата. Въпреки духовната същност на тазвечерното събитие, помещението никак не приличаше на църква. Някой си бе направил труда да украси стените с вечнозелени гирлянди с червени панделки и да подреди саксии с коледни звезди върху подиума. Залата бе снабдена със съвременна високотехнологична аудио–визуална система, включваща гигантски екран, на който се виждаха огромни изображения на ставащото на сцената. Седалките бяха така разположени, че дори седналите в най-отдалечените ъгли имаха чудесен изглед към сцената, затова смятам, че екранът беше по-скоро да подчертае тържествената обстановка.