С Иън си намерихме две места в средата на залата.
— Няма ли да си свалиш палтото? — попита той с надежда.
Нямаше начин да извадя на показ тази рокля в това царство на сивкаво-кафявите тонове и високи якички. Освен това, ако останех с палтото, така щеше да има какво да очаква с нетърпение. Ейдриън щеше да се гордее със способността ми да манипулирам противоположния пол… не можех да не се питам, доколко самият той щеше да съумее да устои на тази рокля. Явно придобивах все повече увереност с тази новооткрита женска сила.
— Студено ми е — отвърнах и се загърнах по-плътно с палтото. Твърдението ми беше донякъде абсурдно, имайки предвид, че заради ярките светлини откъм сцената и изобилието на човешки тела, в залата беше доста задушно, но реших, че след като навън беше студено, можех да се измъкна с това извинение. „За някого, на когото все му е студено, ти определено много бързо се разгорещяваш.“
— Сидни? Ти ли си това?
Замръзнах не от изненадата да чуя името си, а заради гласа, който го изрече. Щях да го позная навсякъде. Извърнах се бавно от Иън и погледнах в лицето на баща ми. Той стоеше на пътеката, облечен в дебел вълнен костюм, а върху тъмнорусата му коса блестяха капки от разтопени снежинки.
— Здравей, татко — промълвих. Тогава видях кой стоеше до него. — Зоуи?
Бяха ми нужни цялото самообладание и контрол, за да не скоча да я прегърна. Не бях виждала по-малката си сестра, нито бях говорила с нея от онази нощ, когато бях измъкната от леглото и изпратена на мисията в Палм Спрингс. Това беше мисията, която тя смяташе, че съм и откраднала, независимо колко се опитвах да я разубедя. Мисията, която я бе отдалечила от мен.
Сега я гледах, опитвайки се да преценя чувствата й. Лицето й не изразяваше онази очевидна омраза, както при последната ни среща, което беше добър знак. За съжаление, не изглеждаше и топло и приятелски настроена. Беше предпазлива, изучаваше ме внимателно — почти подозрително. Освен това забелязах, че още нямаше златна лилия на бузата.
— Изненадан съм да те видя тук — заговори баща ми.
Последните му думи към мен бяха „Не ме засрамвай!“, така че всъщност не бях учудена от ниските му очаквания.
— Заради празниците — отвърнах. Изкуствената усмивка ми се удаде много по-трудно, отколкото с Иън. — За мен е важно да съм тук, с групата. Познаваш ли Иън Джансън?
Иън, с широко отворени очи, скочи на крака и разтърси ръката на баща ми. Явно не бе очаквал толкова скорошна среща с някой от родителите ми.
— За мен е удоволствие да се запознаем, сър.
Татко кимна сериозно, докато местеше поглед между двама ни. Изненадата да ме види тук бе пометена от още по-голямото смайване, че съм с кавалер. Погледнах Иън и се опитах да си представя как ли изглежда в очите на някой като баща ми. Спретнато подстриган, почтителен, алхимик. Фактът, че ме отегчаваше, не беше от значение. Съмнявах се, че баща ми някога си е мислил дали ще ходя по срещи, но ако го е правил, навярно не е очаквал, че ще спечеля вниманието на толкова представителен и обещаващ младеж.
— Бихте ли желали да се присъедините към нас? — попита Иън. Трябваше да му призная, че бързо се бе окопитил от първоначалния шок и сега се държеше като същински ухажор. — За мен ще бъде чест.
Отначало помислих, че просто се подмазва и се разтапя в любезности. После осъзнах, че срещата с баща ми наистина би могла да е чест. Джаред Сейдж не беше рок звезда, но сред алхимиците имаше репутация, според техните стандарти, на изтъкната и бележита личност. Ласкателното отношение, изглежда, се понрави на татко и той се съгласи. Седна до Иън.
— Седни до сестра си — каза той на Зоуи и кимна към мен.
Зоуи се подчини и се втренчи пред себе си. Осъзнах, че и тя също беше нервна. Огледах я набързо и сърцето ми се сви болезнено при мисълта колко много ми липсваше. И двете бяхме наследили кафявите очи на баща ни, но тя имаше кестенявата коса на мама, което винаги ме е карало малко да й завиждам. Освен това изглеждаше много по-уверена и компетентна. Носеше тъмнокафява кашмирена рокля и косата й бе прибрана в безупречна прическа. Нещо във външния й вид ме притесняваше, макар че отначало не можах да определя какво. Скоро разбрах. Тя изглеждаше по-зряла. Приличаше на млада дама, все едно ми бе връстничка. Предполагам, че беше глупаво от моя страна да се чувствам тъжна, след като тя беше на петнайсет, но някак си ми се щеше завинаги да си остане малко дете.