— Хей, тук има ли тоалетна?
Молех се да няма. Бях зърнала една надолу по коридора, по който бяхме дошли на този етаж. Част от плана ми зависеше от това да изляза от архива.
— Надолу по коридора, до стълбите — отвърна той. Някакъв работен проблем ангажираше вниманието му и ако имах късмет, нямаше да забележи колко време е минало. — Почукай на вратата, когато се върнеш. Ще кажа на секретарите да те пуснат.
През целия ден стомахът ми бе свит на топка от притеснение, макар да се опитвах да не мисля за това. Сега вече нямаше измъкване. Моментът за немислимото бе настъпил.
Дискретността нямаше място в системата за сигурност на алхимиците. В двата края на коридора имаше камери. Те бяха една срещу друга и осигуряваха видимост на коридора по цялата му дължина. Тоалетните бяха разположени в единия край на коридора, почти директно под едно от устройствата на наблюдение. Влязох в женската и проверих дали вътре има други хора или камери. Поне тук на алхимиците се полагаше малко уединение.
Беше лесно да направя магията за невидимост. Да изляза бе малко по-трудно. Съдейки по разположението на камерите, прецених, че вратата на тоалетната е доста наравно със стената, така че нито една от тях нямаше добра видимост към нея. Вратата се отваряше навътре, затова можех да се измъкна и да съм сигурна, че нито една от камерите не е уловила призрачното отваряне на вратата. Истинското затруднение беше вратата към стълбите. Тя беше в обсега на камерите. Госпожа Теруилиджър ме бе уверила, че магията за невидимост би ме защитила от регистриране и запис на изображението. Затова не се боях, че ще ме видят. Просто трябваше да поема риска, че камерата ще запише как вратата се отваря сама.
Знаех, че от охраната наблюдават текущите изображения върху камерите, но те бяха твърде много, за да ги следят всяка секунда. Ако върху тази не се появи внезапно движение, се съмнявах, че пазачът ще забележи. А ако нищо необичайно не се случи на етажа, никой нямаше да има причина да преглежда записите. Но в оперативния сектор… е, ако всичко върви по план, този спокоен слънчев следобед много скоро щеше да стане доста вълнуващ.
Влязох и излязох през шахтата на стълбището, като открехнах вратата колкото е възможно по-малко. Етажът, на който се помещаваше оперативният сектор на управлението, беше дори още по-строго охраняван от етажа на архива.
Имаше тежки, метални врати, които се отваряха и затваряха едновременно и с електронни карти, и с код. Не хранех илюзии, че мога да преодолея някоя от двете защити. Проникването в помещението на охраната, както и останалата част от тази задача, се крепеше на странната смесица от логика и късмет. Единственото нещо, на което може да се разчита при алхимиците, е надеждността. Знаех как е съставено ежедневното разписание. Почивките за обяд са в нормалните часове: единайсет, дванайсет и един. Точно заради това бях помолила Иън да уговори посещението за това време на деня, когато можех с относителна сигурност да очаквам, че част от служителите ще излизат и влизат. Оставаха пет минути до дванайсет и аз кръстосах пръсти за късмет, като се помолих някой скоро да излезе.
Както се оказа, някой влезе. Един мъж се появи, подсвирквайки си надолу по коридора. Когато стигна до вратата, миризмата на хамбургер издаде избора му за обедното меню. Задържах дъха си, докато пъхаше картата си и набираше кода. Аз изприпках след него и се промуших през вратата, без да се налага да я хващам или отварям по-широко. За нещастие, той се спря по-скоро, отколкото очаквах, и аз се блъснах в него. Мигом се отдръпнах, а той се озърна смаяно.
„Моля те, не мисли, че наоколо има невидим човек.“ Колко ли ужасно щеше да бъде да стигнеш дотук и да те заловят? За щастие, магическите хитрини не са първото, което би хрумнало на един алхимик като причина за нещо необичайно. След като се почуди няколко секунди, мъжът сви рамене и се провикна за поздрав към един от колегите си.
Уейд бе описал идеално стаята. Едната стена бе покрита с монитори, върху които се редуваха различни изображения от камерите. Двама от охранителите наблюдаваха записа, докато останалите работеха по-настрани, седнали зад компютрите. Освен това Уейд ми бе казал коя работна станция съдържа файловете, от които се нуждаех. Приближих мястото — като внимавах да не допусна друга издънка, докосвайки случайно някого. Една жена бе седнала зад компютъра.