— Мислех си дали да не си поръчаме тайландска кухня — каза тя на една от колежките си. — Вече привършвам този доклад.
Не! Тя се канеше да излезе в обедна почивка. А за да сработи планът ми, това не биваше да се случва. Ако излезе, тя ще заключи компютъра си. За да изпълня мисията си, трябваше да имам свободен достъп до него. Явно жената закъсняваше с обяда си, което означаваше, че се налага да действам сега.
Помещението не беше изключено от наблюдението. Дори тези, които следяха, биваха следени. За щастие, имаше само една камера. Избрах един компютър, чийто екран бе с лице към камерата и застанах зад него. От кутията на компютъра излизаха кабели и жици, чуваше се равномерното бръмчене на вентилатора му. Поставих ръка върху кутията и направих още един бърз оглед. Гърбът на компютъра беше извън обхвата на камерата, ала нямаше да е добре, ако беше в полезрението на някой друг от служителите. Обаче всички изглеждаха потънали в работа. Беше настъпил моментът да действам.
Създадох огнена топка — малка. Задържах я върху дланта си и я положих внимателно точно до задната стена на корпуса. Въпреки малкия й размер, аз й вдъхнах колкото може повече топлина. Не беше съвсем синя, но почти. Въздействието й не закъсня и след секунди кабелите и корпусът започнаха да се топят. Лъхна ме миризмата на изгоряла пластмаса и във въздуха се издигна пушек. Това беше достатъчно. Оставих топката да изгасне, а след това се отдалечих на бегом от компютъра точно навреме. Сега вече всички бяха забелязали горящия компютър. Алармата се включи. Последваха изненадани викове, а някой изкрещя за пожарогасител. Служителите се изправиха от столовете си и забързаха към пушещия компютър, за да го огледат — включително и жената, която беше на компютъра, който ми трябваше.
Нямаше време за губене. Седнах незабавно на стола й и пъхнах флашката в гнездото. С ръце, облечени в ръкавици, хванах мишката и започнах да прехвърлям директориите. За този етап от задачата Уейд не ми бе дал информация. Просто се надявахме да налучкам файловете. През цялото време знаех, че трябва да бързам и не спирах да се безпокоя, че някой може да забележи как мишката се движи сама. Дори след като потушиха пламъците, алхимиците продължиха да се навъртат край компютъра с надеждата да разберат какво се бе случило.
Да прегрее някой кабел или жица не беше нещо кой знае колко необикновено, но да пламне огън толкова бързо определено беше. А това бяха компютри, които съдържаха много ценна информация.
Имах чувството, че в диска имаше милион директории. Кликнах върху някои, които ми се сториха най-вероятни, но не стигнах доникъде. Всеки път щом се озовавах в задънена улица, тихо проклинах изгубеното време. Останалите алхимици нямаше да са вечно залисани с изпушилия компютър! Най-накрая, след напрегнато търсене, открих директория със стари записи от охранителните камери. Съдържаше папки, свързани с всяка камера в сградата включително и тази, отбелязана с ГЛАВЕН КОМПЮТЪР. Кликнах, за да я отворя, и върху екрана се появи списък с файлове, подредени по дати. Уейд ми бе обяснил, че след определен срок тези файлове се изтриват и се прехвърлят в архив, но денят, който ме интересуваше, все още беше там. Камерата бе записвала по един кадър всяка секунда. Файлът за двайсет и четири часа беше огромен — но не толкова, колкото при непрекъснато снимане като за филм. Щеше да се побере във флашката ми и започнах да го копирам.
Връзката беше бърза, но се изискваше голям пренос на данни. Съобщението върху екрана показваше, че остават още десет секунди. Десет секунди! Жената, която работеше на компютъра, щеше да се върне дотогава. Позволих си да хвърля един поглед на алхимиците. Те все още обсъждаха мистерията с подпаления компютър. Характерно за учените като нас е, че всяка внезапна технологична неизправност е предизвикателство за ума и въображението им. Освен това никога не би им хрумнало да търсят някакво свръхестествено обяснение. Те си подхвърляха различни теории и започнаха да разглобяват стопилия се компютър. Файлът ми се копира и аз се изстрелях от стола точно когато жената се запъти към него. Бях се подготвила да рискувам с още едно „призрачно отваряне“ на вратата, докато останалите бяха разсеяни, но пожарната аларма бе привлякла и други служители в коридора. Хората влизаха и излизаха толкова често, че без проблем задържах вратата достатъчно дълго, за да се промъкна през нея.
Направо хукнах към етажа с архивите. Трябваше да се успокоя, когато влязох в тоалетната. Развалих магията за невидимост и зачаках дишането ми да се успокои. Флашката отново беше в сутиена ми, а ръкавиците — в чантата. Огледах се в огледалото и реших, че изглеждам достатъчно невинно, за да мога да се върна в архива.