Един от секретарите ме пусна. Беше момиче, явно погълнато от задълженията си, защото погледът, който ми хвърли, ясно показваше, че отварянето на вратата е загуба на време. В дъното на залата Иън също изглеждаше вглъбен в работата си, което беше огромно облекчение за мен. Бях отсъствала по-дълго, отколкото бе нормално за едно отскачане до тоалетната и се притеснявах, че той ще започне да се безпокои за мен. Нещата щяха да се оплескат, ако бе изпратил момичето да ме търси — първо, защото не бях в тоалетната, и второ, защото секретарката щеше наистина да се раздразни от прекъсването. В секцията по история взех наслуки една книга, седнах на пода и се престорих, че чета. Бях прекалено възбудена и неспокойна, за да осмисля думите, без значение колко пъти си внушавах да се успокоя. Нямаше причина алхимиците да заподозрат, че аз съм причинила пожара. Нямаше причина да заподозрат, че съм откраднала информация. Нямаше причина да се усъмнят, че съм замесена в някое от тези деяния.
Определеният час от Иън почти изтичаше, когато той дойде при мен и аз се престорих на разочарована, че трябва да тръгваме. Всъщност нямах търпение час по-скоро да се измъкна от сградата. Той ме закара до летището и бъбреше неуморно за следващия път, когато ще се видим. Аз му се усмихвах и кимах потвърждаващо, но не пропуснах да му напомня, че работата ни трябва да е на първо място, а моето назначение на практика поглъща цялото ми време. Той очевидно бе разочарован, но не можеше да отрече логиката на доводите ми. За алхимиците висшето благо винаги беше на първо място. Слава богу, че не опита отново да ме удостои с една от онези ужасни целувки — макар че предложи някой път да се уговорим да се видим и чуем по скайпа. Казах му да ми напише имейл, като тайно се заклех, че никога няма да отворя съобщение от него.
Не се успокоих, чак докато самолетът не се издигна във въздуха, а вероятността да бъда задържана от отряд за бързо реагиране на алхимиците намаля. Най-параноичната част от мен се тревожеше, че може да ме чакат на летището в Палм Спрингс, но докато стигна дотам, можех най-сетне да си отдъхна за няколко часа на спокойствие.
Предполагах, че просто ще доставя флашката на Маркъс и това ще е краят на операцията. Но сега, когато беше в мен, любопитството ми надделя. Трябваше да стигна до дъното на тази мистерия. Дали З. Дж., който бе посетил алхимиците, наистина е бил магистър Джеймсън?
С чаша димящо кафе в ръка отворих файла на лаптопа и се заех да гледам.
Дори и да не беше заснет по един кадър в секунда, записът ми се стори дълъг цяла вечност. По-голямата част не съдържаше нищо, освен изображения на пропускателния пункт, а най-вълнуващите моменти бяха, когато охраната се сменяше или отиваше на обяд. Минаваха много алхимици, но в сравнение с целия интервал от време бяха малцина и нарядко. Иън се показа веднъж, за да застъпи на смяна.
Не бях изгледала и половината, когато самолетът започна да се снижава за кацане. Доста обезкуражена, се примирих с мисълта, че когато се прибера в стаята си в общежитието, ме очаква доста скучна вечер, докато изгледам останалата част. Поне щях да си направя свястно кафе, за да изкарам нощта. Почти се изкушавах да изпратя утре файла на Маркъс и да го оставя сам да се оправя със записа… но онзи дразнещ глас, който ми натякваше да продължа докрай, надделя. И не беше само любопитството ми. Не вярвах наистина, че Маркъс би могъл да фалшифицира нещо, но ако можех да се уверя лично, че…
И ето го на екрана.
Не беше в една от онези дълги роби, но нямаше начин да сбъркам старомодната брада на магистър Джеймсън. Беше облечен в делови костюм и изглежда, се усмихваше на нещо, което мъжът до него бе казал. Мъжът имаше върху бузата си лилия, но не го познавах.
Магистър Джеймсън. С, алхимиците.
Конспирацията на Маркъс и неговите съмишленици се бе оказала успешна. Една подозрителна част от мен искаше да повярва, че това е нагласено, че може би те са променили записите и са планирали всичко това. Но, не. Аз ги бях отмъкнала лично от сървъра на алхимиците. Не беше изключено Финч да има други внедрени хора в организацията, но задачата не беше лесна дори за мен, въпреки помощта на магията. Освен това, защо би си създал толкова много главоболия, само за да му повярвам? Едва ли това беше някакъв извратен замисъл да ме накара да се присъединя към групата му. Можеше да го стори по милион други начини, при това с доказателства, които щеше да е много по-лесно да фалшифицира.