— Да! Не мога да повярвам. Ти беше прав. Твоята налудничава, невероятна теория се оказа вярна. Алхимиците лъжат! Или поне някои от тях. Не зная. Едната половина явно не подозира какво върши другата.
Очаквах някаква самодоволна забележка от Маркъс или поне „нали ти казах“. Но красивото му лице бе измъчено и тъжно. Напомни ми на снимката, на която го бях видяла с Кларънс.
— По дяволите — промълви тихо. — Аз като че ли се надявах, че ще се върнеш с някакъв скучен запис. Амилия, върви да се смениш със Сабрина. Искам тя да види това.
Амилия изглеждаше разочарована, задето я отпращат, но не се поколеба да се подчини на заповедта му. Когато Сабрина дойде, вече бях нагласила записа да започне точно от нужния момент. Те се събраха около мен.
— Готови ли сте? — попитах. Те кимнаха, а аз виждах ясно емоциите, които ги вълнуваха. Бе настъпил мигът, който очакваха. Мигът, когато конспиративната им теория щеше да се докаже. В същото време последиците бяха разтърсващи и тримата много добре осъзнаваха колко опасно е това, което предстоеше да видят.
Пуснах записа. Кадърът траеше няколко секунди, но те запазиха самообладание, когато брадатата фигура се появи на екрана. Чух как Сабрина си пое дъх.
— Това е той. Магистър Джеймсън. Погледът й се местеше между лицата ни. — Това наистина ли е сграда на алхимиците? Той наистина ли е там?
— Да — отвърна Уейд. — А този е Дейл Хоторн, един от директорите.
Нещо се размърда в паметта ми.
— Чувала съм това име. Той е един от колегите на Стантън, нали?
— Точно.
— Възможно ли е тя да не знае за подобно посещение? — попитах. — Дори и на нейното ниво?
— Може би — отвърна Маркъс. — Въпреки че да го вкараш направо там — в секретен сектор — си е доста смело. Дори и тя да не знае за срещата, мога да се обзаложа, че останалите са осведомени. Ако всичко се пазеше в пълна тайна, Хоторн щеше да се срещне с него някъде другаде. Разбира се, секретният списък означава, че визитата не е всеобщо достояние.
И така, имаше вероятност Стантън да не ме е излъгала — е, поне за контактите между алхимиците и Воините. Но тя определено бе излъгала за това, че алхимиците не знаят за Маркъс, след като той каза, че е всеизвестна фигура на най-високо ниво. Дори и да не знаеше за магистър Джеймсън, това не променяше факта, че други алхимици — при това високопоставени — се движат в толкова опасна компания. Може би невинаги съм харесвала процедурите и методите им, но отчаяно исках да вярвам, че го правят в името на доброто на този свят. Може би наистина вършеха добро. А може би не. Вече не знаех.
Когато откъснах поглед от стопкадъра с магистър Джеймсън, забелязах, че Маркъс ме наблюдава.
— Готова ли си? — попита той.
— Готова за какво?
Той приближи до една маса и се върна с малко куфарче. Когато го отвори, видях малко шишенце със сребриста течност и спринцовка.
— Какво е… О! Досетих се. Това е кръвта, която ще развали татуировката.
Той кимна.
— Извличането на елементите причинява реакция, която я превръща в сребриста течност. Нужни са няколко години, но накрая златното в кожата ти също ще избледнее до сребристо.
Всички ме гледаха с очакване, а аз направих крачка назад.
— Не съм сигурна, че съм готова за това.
— Защо да чакаш? — попита Маркъс и посочи лаптопа. — Видя това. Знаеш на какво са способни. Можеш ли да продължаваш да се самозалъгваш? Не искаш ли да поемеш напред с отворени очи?
— Ами… да, но не зная дали съм готова да позволя да ми инжектират някакво странно вещество.
Маркъс напълни спринцовката със сребристата течност.
— Мога да ти демонстрирам на моята татуировка, ако това ще те успокои. Няма да ми причини болка и сама ще се убедиш, че няма и някакви страшни странични ефекти.
— Не се знае със сигурност дали те са ми направили нещо — възразих. Аргументите му бяха логични, но аз все още се боях да направя тази стъпка. Усещах как ръцете ми треперят. — Това може да е напразно. Може би в мен няма никакви вещества, внушаващи екипна лоялност.
— Но не си сигурна, че е така — контрира Маркъс. — А и винаги има вложена малко лоялност в първоначалната татуировка. Имам предвид, че не е достатъчно, за да те превърне в някаква робиня робот, но все пак… Няма ли да е по-добре да си сигурна, че си напълно чиста откъм всякакво внушение?