— Никой не знае, че са били откраднати — изтъкнах аз.
— Ти се надяваш, че не знаят — поправи ме Уейд. — Но всички тези наглед дребни неща са достатъчни, за да събудят подозрение. Ако продължиш в този дух, неминуемо ще оставиш още следи. Те накрая ще те забележат и тогава всичко ще приключи.
Маркъс се бе окопитил от първоначалното си смайване.
— Именно. Виж, ако искаш да останеш там, където си в момента, до заминаването за Мексико — няма проблем. Погрижи се за когото или каквото там е нужно. Но след това трябва да избягаш. Ще продължим делото си отвън.
— Вие можете да продължавате както желаете. — Започнах да прибирам лаптопа си. — Аз ще действам отвътре.
Маркъс улови ръката ми.
— Сама подготвяш капана си, Сидни! — рече остро. — Ще те заловят.
Отскубнах ръката си.
— Ще бъда внимателна.
— Всички правят грешки — намеси се Сабрина, като заговори за пръв път от известно време.
— Ще рискувам. — Преметнах чантата през рамо. — Освен ако вие не се опитате насила да ме спрете.
Никой от тях не отговори.
— Тогава тръгвам. Не се страхувам от алхимиците. Благодаря за всичко, което направихте. Наистина го оценявам.
— Благодаря ти — промълви Маркъс накрая. Поклати глава към Уейд, който сякаш искаше да протестира. — За информацията. Честно, не мислех, че ще успееш. Предполагах, че ще се върнеш с празни ръце, макар че аз пак щях да разваля татуировката ти. Нали разбираш, дори само заради усилието получаваш отличен. Ала вместо това само затвърди мнението ми за теб: ти си забележителна. Наистина би могла да ни бъдеш много полезна.
— Е, знаеш как да се свържеш с мен.
— А ти знаеш как да се свържеш с нас — рече той. — Ще бъдем тук цяла седмица, ако размислиш.
— Няма. Не желая да бягам.
Амилия ми подвикна за довиждане, когато се качвах в колата, неподозираща, че току-що бях отсвирила любимия й водач. Докато шофирах към „Амбъруд“, бях удивена от чувствата, които изпитвах — и това нямаше нищо общо с татуировката. Дължеше се на мисълта, че се бях опълчила на всички — алхимиците, Воините, съмишлениците на Маркъс. Не бях длъжна да давам отчет никому, без значение за какво. Бях самостоятелна личност, способна да отговаря за действията си. А това не беше нещо, с което имах особено богат опит.
И възнамерявах да направя нещо драстично. Не бях казала на Маркъс и тайфата му, защото се боях, че те наистина ще се опитат да ме спрат. Когато се върнах в „Амбъруд“, се качих направо в стаята си и се обадих на Стантън. Тя отговори след първия сигнал, което аз възприех като знак свише, че постъпвам правилно.
— Госпожице Сейдж, очаквах да се обадиш. Хубава ли беше службата?
— Да — отвърнах. — Много просветляваща. Но не се обаждам за това. Имаме проблем. Воините на светлината търсят Джил.
Нямах намерение да си губя времето.
— Защо, за бога, им е притрябвала? — Звучеше искрено изненадана, но ако научих нещо от цялата тази история, в което вярвах с цялото си сърце, то е, че алхимиците са изпечени лъжци.
— Защото знаят, че ако местонахождението на Джил стане известно, това ще хвърли света на мороите в хаос. Те са фокусирали вниманието си най-вече върху стригоите, но няма да имат нищо против да причинят малко зло и на мороите.
— Разбирам. — Винаги съм се питала дали замълчава, за да събере мислите си, или за по-голям ефект. — И как точно узна всичко това?
— Онзи тип, който преди беше от Воините. Ние все още сме приятели и той е започнал да се съмнява в тях. Спомена, че чул разговор за това как трябва да се намери някакво изчезнало момиче, което можело да причини всякакви неприятности. — Може би не беше правилно да въвличам Трей в тази лъжа, но сериозно се съмнявах, че Стантън в скоро време ще хукне да го разпитва.
— И ти предположи, че става дума за госпожица Драгомир?
— Хайде де! — възкликнах. — Че кой друг би могъл да е? Познавате ли други момичета морои? Разбира се, че е тя!
— По-кротко, госпожице Сейдж. — Гласът й бе равен и спокоен. — Няма нужда от мелодрами.
— Трябва да се вземат мерки! Ако те я издирват, в такъв случай трябва незабавно да напуснем Палм Спрингс!