— Благодаря ви, госпожо.
— Има ли друго, госпожице Сейдж?
— Не, госпожо. Аз… аз много съжалявам, госпожо.
— Извинението ти е отчетено.
Щрак.
Крачех из стаята, докато разговарях, и сега стоях на място, втренчена в телефона. Инстинктът ми подсказваше, че наистина бях накарала Стантън да предприеме някакви действия. Загадката беше дали тези действия ще бъдат в моя полза, или ще се окажат катастрофални за мен.
След това беше трудно да заспя и този път това нямаше нищо общо с Вероника. Бях превъзбудена, прекалено разтревожена за случилото се с Маркъс и Стантън. Опитвах се отново да извикам онова чувство на свобода, за да ми придаде нови сили. Ала този път беше само една искра, потрепваща от моята нова несигурност, но все пак беше по-добре от нищо.
Заспала съм някъде около три. Имах смътното чувство, че са минали около два часа, когато отново се озовах в съня на Ейдриън, в балната зала.
— Най-сетне — рече той. — Почти се бях отказал от надеждата да си побъбрим. Мислех, че ще останеш будна през цялата нощ. — Беше престанал да носи костюма си в тези сънища, навярно защото аз винаги се появявах в джинси. Тази нощ той също бе облечен с джинси и обикновена черна тениска.
— Аз също. — Зачупих ръце и отново започнах да крача. Нервността на будното ми аз се бе прехвърлила и в съня. — Доста неща се случиха тази вечер.
Сънят беше като истински, реален и стабилен. Ейдриън беше трезвен.
— Не се ли върна съвсем скоро? Какво толкова е могло да се случи?
Когато му разказах, той поклати изумено глава.
— Боже, Сейдж. При теб е или всичко, или нищо. Никаква скука, винаги нещо се случва.
Заковах се пред него и се наведох през масата.
— Зная, зная. Смяташ ли, че преди малко съм извършила огромна грешка? Господи, може би Маркъс беше прав и наистина някакво внушение в татуировката ме е принуждавало да бъда лоялна и покорна. Свободна съм от час и изгубих самообладание пред началничката си.
— Доколкото разбрах, си замазала гафа — отвърна той, макар че върху челото му се появи малка бръчка. — Но аз ще бъда разочарован, ако те изпратят на някое по-спокойно място. Това ми се струва най-лошият сценарий, съдейки по това, което ми разказа.
Прихнах, ала в смеха ми се долавяше истерична нотка.
— Какво, по дяволите, е станало с мен? Правех откачени неща и преди тази вечер Маркъс да развали татуировката. Срещам се с бунтари, преследвам зли вещици и дори си купих онази рокля! Да крещя на Стантън е само поредното в дългия списък на лудости. Както ти казах в „Пайове и разни други“ — вече не зная коя съм.
Ейдриън се усмихна, улови ръцете ми и пристъпи към мен.
— Е, първо, аз съм експертът по лудостта, а това твоето е нищо. А относно това коя си, ти си същата красива, смела, абсурдно умна и кофеинизирана борбена натура, както в деня, когато те срещнах.
Най-после бе сложил „красива“ в списъка с всички тези прилагателни. Не че би трябвало да ми пука.
— Сладкодумец — изпухтях присмехулно. — Когато се срещнахме, не знаеше нищо за мен.
— Знаех, че си красива — възрази Ейдриън. — За останалото само се надявах.
Винаги, когато ми правеше комплименти за външния вид, в очите му блестяха тези пламъчета, сякаш виждаше много повече, отколкото външната обвивка. Това беше смущаващо и опияняващо… но аз нямах нищо против. И това не беше единственото, което внезапно ми се стори поразително. Как така той се бе сближил толкова с мен, а аз дори не съм го осъзнала? Като че ли имаше някакви тайни способности. Ръцете му бяха топли върху моите, пръстите ни се преплитаха. У мен все още имаше отблясъци от предишната ми радост, а близостта ми с него усилваше тези чувства. Зеленото в очите му беше прекрасно както винаги, а аз се запитах дали моите имат същия ефект върху него. Кехлибарените оттенъци в тях бяха примесени с кафяво и той веднъж бе казал, че приличат на златни.
„Той е единственият, който никога не ми е заповядвал да правя каквото и да било осъзнах. О, разбира се, придумвал ме е да направя доста неща, много често с ласкателства и сладки приказки. Но не е изисквал нищо от мен, не и като алхимиците или Маркъс. Дори Джил и Анджелина се впускаха в предисловия, преди да поискат нещо.“
— Ти трябва да…
— Като спомена за онази рокля — прекъсна ме той, — още не съм я виждал.
Засмях се тихо.